Голямата игра

А иначе нямаше кой знае каква разлика. Тя възнамеряваше да дойде с мен на Хаваите, а дали щеше да дойде в Колима, не се знаеше.

— Питър, не се сърди — казах аз, — ще се заема със случая, къде ще отида? Но после си искам отпуската!

— Добре — в гласа му прозвуча разочарование. — Действай. В Хонолулу ще отидеш след Нова година. Мога и аз да дойда с теб.

— След Нова година никой няма да ми даде отпуска — рече Ирина. — Скитайте си двамата по бордеите.

Винаги бях подозирал, че тя има превъзходен слух, но чак пък толкова…

— Кой ти трябва? — попита Питър. — С кого искаш да работиш?

— Витя Солонин — малко припряно отговорих аз, преди Питър да потъне в догадки кого бих си избрал.

Питър замълча, размишляваше.

— Двама руси мъже сред милиони тъмнокоси е малко прекалено. Отдавна казвам, че в групата трябва да имаме двама араби.

— Въпрос на фасада — казах аз. — Солонин е пълномощен представител на международен нефтен консорциум, а аз съм му съветник или бодигард.

— Това ми харесва — прокънтя смехът на Питър. — Представям си те в ролята на телохранител на Виктор!

— Къде ще се меря с него — възразих аз. — С уменията му бързо да се ориентира в обстановката, да намира решения на проблемите, плюс обаянието му и всичко останало. Кой може да му устои?

— Добре — съгласи се той. — Имах някакви други планове за Виктор, но нека бъде така, както искаш… Какво ще кажеш за Джек Франк?

Не знаех какво да отговоря. Питър ми даваше най-добрия от най-добрите. Явно съзнаваше колко важен беше този случай и затова бе толкова щедър.

— Трима руси вече наистина е върхът на сладоледа — казах аз. — Боя се, че в Баку няма работа за Джек. Компютрите там са от времето на динозаврите, а лаптопа просто ще му го свият, без да разберат за какво служи.

— Е, добре — въздъхна Питър. — Солонин излита утре. Сигурно ще се радва, че се връща в Русия, въпреки че нещата при вас вървят зле. Що за хора сте това руснаците?! Колкото по-зле, толкова по-силно ви тегли натам… Късмет, Александър!

Горкият Питър, как да ни разбере. Но какво да направя, като е по-силна привързаността ми към варените небелени картофи, отколкото към униформените гвардейци от времето на кралица Виктория.

— Що за човек трябва да си, че лично президентът на Азербайджан да се загрижи за теб, а и защо трябва да му се ходатайства на такова равнище? — попитах аз.

— Синът на президента на Азербайджан, сър — отговори Слава. — Вече ти казах.

— Престани — намръщих се аз. — Ако още веднъж ме наречеш „сър“, ще се разсърдя.