Голямата игра

— Пари… Слушай, пари, валута имаш ли? — изръмжа нападателят и допря цевта до слепоочието му.

„Това трябва да е отвличане на самолет“ — помисли си Солонин и с крайчеца на окото си видя как няколко чернобради мъже събират портфейлите на пътниците.

— Да беше махнал пушкалото — каза Виктор, преструвайки се, че иска да бръкне във вътрешния джоб на сакото си.

Положението беше безизходно. Отдясно — илюминаторът, зад който далече в ниското плуваха облаци, отляво — изплашен, сумтящ дебелак, а шкембето му препречваше пътеката.

— Руснак си, нали? — кръвожадно се озъби джигитът и за по-убедително щракна затвора.

— Емигрант — отговори Виктор, — ако това ви интересува. Преди революцията дедите ми са имали някаква собственост в Русия. Новите власти обещаха да ми я върнат.

— А защо летиш за Техеран? — не мирясваше онзи.

„Сигурно е чеченец — помисли Солонин. — Не желаят да летят през Москва и аз напълно ги разбирам. А дори не ми се мисли как са качили на борда оръжието.“

— Ей, Саид! — извика висок дългобрад чеченец, който броеше парите в нечий чужд портфейл. — Какви са тези разговори, а? Като не дава, гърмиш и ги вземаш!

Беше с най-дългата брада от всички и може би затова ги командваше, макар да изглеждаше по-млад от другите. Явно говореха на руски, за да не ги разберат пътниците; всички до един бяха смугли брюнети. Солонин се чувстваше сред тях като албинос.

— Тук има един руснак! — съобщи Саид на началника. — Какво да правя с него?

„Ето какъв бил проблемът — помисли Солонин: — щом е руснак, въпросът опираше само до това как да го убият — мъчително бавно или с един изстрел в главата.“

Дебелият мъж до него, потънал в пот от страх, погледна Солонин с любопитство. Преди това, изглежда, го беше смятал за англичанин. А то… Дори се опита да стане и да се премести, за да не се изцапа с кръвта на неверника.

— Нищо няма да ми направите! — обади се изведнъж весело Солонин.

— Защо да не ти направим? — полюбопитства приближилият дългобрад.

— Куршумът от автомата ще пробие корпусът на самолета — отговори Солонин. — А ако ме простреляш в главата, ще пробие илюминатора. Салонът ще се разхерметизира. С всички произтичащи от това последствия. Ще отидем на небето за едното нищо. И живите, и мъртвите, и правоверните и неверниците.

Приближиха се и останалите, спряха да броят банкнотите. Спогледаха се. В тренировъчните лагери не бяха им разказвали нищо такова.

Не бързаха да попаднат в обятията на хуриите2 в рая. Поне не и преди пълното освобождаване на родината. И макар че вкъщи сигурно ги очакваха вече отдавна остарели фурии, заобиколени от досадни деца, все пак не искаха да отиват при Аллах.

— Я го пусни да мине! — каза дългобрадият на дебелака и той се надигна с пъшкане, за да направи път на отракания пътник.

„Това вече е друга работа — мислеше си Солонин, докато излизаше на пътеката. — На какво само ви учат в тренировъчните лагери! Поне да ми бяхте вързали ръцете или да ми бяхте сложили белезници.“ Сега поне имаше някакъв шанс, най-малкото да спечели време.