![Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/1/pushki-virusi-i-stomana-kakvo-opredelya-sdbinite-na-choveshkite-obshchestva-bg-download.jpg)
Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]
- Автор: Даймонд Джаред Мэйсон
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-262-0
- Переводчик: Юлиян Антонов
- Жанр: История
Электронная книга - «Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]». Краткое содержание книги:
Всеки компонент си остава само един проксимален фактор и не може да ни даде окончателния отговор. Защо например капитализмът не е пуснал корени в предколумбово Мексико? Защо меркантилизмът не е процъфтявал в Субсахарска Африка? Защо науката (такава, каквато я разбираме днес) не е намерили почва в Китай? Защо коренните жители на Северна Америка не са познавали развитите технологии, а австралийските аборигени — „гадните вируси“? И ако в отговор някой се позове на т.нар. специфични или „идеосинкретични“ културни фактори — примерно че развитието на науката в Китай е било възпрепятствано от конфуцианството, но затова пък в Евразия е било поощрявано още от древните гърци и юдео-християнските традиции, — то това би означавало, че този някой отново пренебрегва необходимостта от окончателен отговор. Аз пък бих го попитал следното: а защо не се е получило обратното — конфуцианството да се развие в Евразия, а юдео-християнската традиция в Китай? Нещо повече, това би означавало да се игнорира и фактът, че до XV в. сл.Хр. („епохата на великите географски открития“) Китай всъщност е бил много по-напреднал от Западна Евразия в сферата на технологиите.
Но човек не би могъл да разбере дори развитието на западноевразийските общества, ако се е фокусирал единствено върху тях. Най-интересните въпроси засягат тъкмо техните различия с другите общества. И за да отговорим на тези въпроси, ние трябва да разберем и останалите общества, а това на свой ред означава да поставим западноевропейските в един много по-широк контекст.
Някои читатели може би ще си помислят, че за разлика от „конвенционалните“ историци аз изпадам в другата крайност и отделям прекалено малко място на Западна Евразия за сметка на останалите части на света. Бих им отговорил така: историята на някои от тях е и доста поучителна, тъй като в рамките на тези сравнително малки географски ареали са живели не само многолюдни, но и доста различни общества. Ще се намерят и такива, които ще побързат да се съгласят с един от рецензентите на тази книга. Не без известна ирония този мой рецензент писа, че аз явно съм склонен да разглеждам световната история като гигантска луковица, на която модерният свят е само външната обвивка, а другите — вътрешните пластове — трябва да се отлюспват един по един, за да се стигне накрая и до смисъла на историческото развитие. Да, световната история наистина наподобява луковица! Но отстраняването на отделните „люспи“ е и едно доста интригуващо занимание, криещо безброй предизвикателства — а и е от изключителна важност за самите нас, особено днес, когато се стремим да усвоим уроците на миналото, за да можем да посрещнем подобаващо и своето бъдеще.
Дж. Д.
Пролог
Въпросът на Яли
Всички знаем, че историята е протекла много различно за хората в различните части на земното кълбо. През тринайсетте хилядолетия, изминали след края на последната Ледникова епоха, на някои места са се развили писмени и индустриализирани общества, боравещи с метални сечива, на други — безписмени земеделски общества, а на трети са се съхранили единствено тези на ловците-събирачи с каменни сечива. Тези исторически несъразмерности продължават да хвърлят дългите си и мрачни сенки върху модерния свят, защото първите, или писмените общества с метални сечива, са покорили и/или изтребили останалите. Но ако в тези различия се състоят и най-основните факти в съвременната история, то причините им си остават несигурни и спорни. Същият щекотлив въпрос за разликите в историческото развитие ми бе зададен преди четвърт век, макар и в по-опростена и строго индивидуална форма.
През един юлски ден на 1972 г. аз се разхождах по брега на големия тропически остров Нова Гвинея, където бях пристигнал в качеството си на биолог, за да изучавам еволюцията на птиците. Вече бях подочул нещичко за един колоритен местен политик, на име Яли, който точно тогава обикаляше из околността. По чиста случайност и той бе решил този ден да се разходи по брега и по някое време нашите пътища се пресякоха. Повървяхме заедно около час, като през цялото време разговаряхме.
Яли излъчваше харизматичност и енергия. Очите му горяха с хипнотичен плам. В тона му личеше самоувереност, но ми задаваше и някои доста куриозни въпроси и внимателно изслушваше отговорите ми. Нашият разговор започна с темата, която в ония дни бе обсебила мислите на всеки новогвинеец — назряващите със стремителна скорост политически промени. Тогава Папуа Нова Гвинея (както сега се нарича родината на Яли) все още бе протекторат на ООН под пряката юрисдикция на Австралия, но въпросът за независимостта вече витаеше във въздуха. И Яли побърза да ми разясни как вижда своята роля в тази ситуация — да подготвя сънародниците си за бъдещото им самоуправление.