Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Моят подход към тази щекотлива тема се основава на 33-годишната ми практика с новогвинейци в техните собствени и „недокоснати от цивилизацията“ общества. Още в самото начало ми направи впечатление, че средният новогвинеец е като че ли по-интелигентен, по-буден, по-експресивен и дори проявяващ по-голям интерес към околния свят в сравнение със средния европеец и американец. В някои по-сложни дейности, където със сигурност намират отражение мозъчните функции — например умението да се ориентираш в непозната среда — той се оказва много по-находчив и „сведущ“ от западния човек. Разбира се, новогвинейците като цяло се представят доста по-незадоволително в онези дейности, за които — за разлика от тях — западняците са били подготвени още като деца. Вследствие на това „неукият“ новогвинеец от затънтено селце изглежда глупав в очите на западняците, когато се озове в града. Само че винаги съм си давал сметка, че най-вероятно и аз изглеждам „глупав“ в очите на новогвинейците, когато съм с тях в джунглата, тъй като демонстрирам въпиеща некомпетентност дори в такива прости дейности като ориентирането в гората или построяването на подслон, в които, за разлика от мен, новогвинейците се обучават още от деца.

Не е трудно да се посочат поне две причини, поради които моето впечатление, че новогвинейците всъщност са по-съобразителни и по-„умни“ от западняците може да се окаже напълно оправдано. Първо, европейците от хилядолетия живеят в гъсто населени общности с централизирано управление, полиция и законодателни органи. От чисто историческа гледна точка инфекциозните епидемични заболявания в тези гъстонаселени региони (например дребната шарка) са били и основните причинители на смърт, докато убийствата са били относително редки, а състоянието на война — по-скоро изключение, отколкото правило. Повечето европейци, които са избегнали фаталните инфекции, са избегнали и другите потенциални причинители на смърт и затова са успели да предадат по-нататък своите гени. По същата причина днес повечето живородени бебета в западните общности оцеляват от фаталните инфекции и на свой ред се възпроизвеждат, независимо от интелектуалното си ниво и гените, които носят. Новогвинейците са в тъкмо противоположната ситуация — те живеят от хилядолетия в малки общности, броят на чиито членове е твърде малък, за да се стига и до епидемични заболявания. Затова и смъртността в традиционните им общности се дължи най-вече на убийствата, нестихващите „хронични“ племенни войни, злополуките и проблемите, свързани с намирането на храна.