Камъните падат, всички умират [bg]

Няколко крачки зад нея вървеше баба, малко по-ниска и закръглена от леля Холи, а стоманеносивите й къдрици се вееха край усмихнатото й лице. Пъхнала ръце в джобовете на спортния си панталон, тя крачеше с лекота към Майското дърво, сякаш беше с четиридесет години по-млада.

— Изпреварих ви — казах, щом приближиха.

— Така е — отвърна баба топло както винаги. — Как беше на езерото?

Тео, Бранди и аз прекарвахме всеки следобед от последната седмица край голямото езеро близо до Елмвю. Тео играеше ролята на шофьор в лъскавата си нова кола. Наемахме лодка, водно колело или нещо от сорта или се припичахме на плажа и си подавахме някоя бутилка, която бях купил с фалшивата си лична карта. После се връщахме до Три Пийкс за бургери в закусвалнята.

Свих рамене.

— Нормално. Не по-различно от вчера или онзи ден.

Леля Холи издаде носов звук и закрачи край Майското дърво, за да огледа купчината, очевидно нетърпелива да започнем с ритуала. А може би беше нетърпелива не да започнем, а по-скоро да приключим с всичко това, за да може да се скрие в стаята си и да се напие.

Баба не се впечатли. Вместо това ме потупа по бузата с топлата си ръка и каза:

— Сигурно е приятно приятелите ти да са тук за сезона.

— Да, супер е — признах. Наистина беше така. Винаги бях обичал да прекарвам време с баба, а и с леля Холи не беше зле, когато братовчедка ми Хедър[4] още беше тук — но тази година всичко беше много различно и беше хубаво, че Тео и Бранди присъстват като буфер. Макар да се налагаше постоянно да им светя.

Не че това щеше да е проблем оттук нататък. Поне аз се надявах така.

— Каза две, нали така — намеси се леля Холи нетърпеливо. Обикаляше дървото и събираше предмети, оставени край него. Крива керамична купа. Гривна от шнурчета. Малък пластмасов пръстен, украсен с голям пластмасов рубин. Еднооко плюшено мече. Няколко фигурки на екшън герои. Камара компактдискове. Книги, моливи, хартиени пликове, обувки, отделни листове хартия. — На какво се дължи разломът?

Баба погледна към нея.

— Хм — промълви и затвори очи. Ръцете й се движеха като краката на паяк във въздуха, сякаш можеше да почувства нещо, което ние не можем. — Един боклук, един дар — каза най-после тя. — Един за мъж, един за жена. Баланс. Този.

Все още затворила очи, тя посочи към камарата право към малък пластмасов Батман с липсваща лява ръка. Леля Холи се наведе да го вдигне и го притисна към гръдния си кош, люлееше го като бебе.

— Това също — добави баба и посочи към друго място в купчината. Беше книга. Този път аз я вдигнах. „Баскервилското куче“ на сър Артър Конан Дойл. Не я бях чел.

Баба се извърна към леля Холи, а после към мен за секунда. Накрая кимна със задоволство.

— Хайде — подкани ни и отново пое през полето, в противоположна на закусвалнята посока.