Опасни пътища [bg]

— Е, и колко е близка с него? — попита Зепо.

— Боя се, че доста. Не се познават много отдавна. Поне не повече от година. Но живеят заедно и доколкото мога да разбера, се обичат. — Направих пауза. — Колко трудно мислиш, че ще бъде?

Той сви рамене.

— Не знам. Не бих могъл да кажа, без да съм ги виждал, нали? — Погледна ме. — А и все още не съм се съгласил да го направя.

— Не, разбира се, че не — побързах да отвърна.

Той завъртя столчето на чашата си.

— А и защо се обръщаш към мен? Разговаряли сме на едно-две партита. Какво те накара да си помислиш, че ще проявя интерес? — В гласа му прозвуча подозрение. Аз обаче се бях приготвил за това.

— Ти си модел. Свикнал си да живееш от външността си. Няма кой знае каква разлика. Освен това само за теб се сетих. Не познавам много хора, които биха били подходящи за такова нещо. Аз съм просто един търговец на картини. Не се движа в такива среди.

Имаше и още една причина да го избера. Но щях да я запазя за себе си. Засега.

Гледаше как виното се върти в чашата.

— Ами ако кажа не?

— Тогава очевидно ще трябва да потърся някой друг. — Надявах се думите ми да прозвучат невъзмутимо. — Казах ти колко съм готов да платя. А и работата едва ли ще е неприятна. Смея да твърдя, че не бих имал кой знае какви затруднения да намеря човек, готов да я свърши. Но би ми спестило излишни грижи, ако си ти.

Зепо прие отговора ми без коментар. Опитах се да разбера нещо по изражението му, но безуспешно.

— Кога можеш да ми дадеш отговора си? — попитах.

— Спешно ли е?

— О, не — излъгах. — Но ако не те интересува, ще трябва да уредя нещо друго. Така че колкото по-бързо разбера какво е положението, толкова по-добре.

Той отново се взря в чашата си. Забелязах келнера да кръжи наоколо и му махнах да си върви.

— Къде са тоалетните? — попита внезапно Зепо.

— Ъъ… мисля, че са ей там.

Той бутна стола си назад и излезе. Взех менюто и започнах да го чета, без да виждам думите. Оставих го и отпих от виното. Зепо като че ли отсъства дяла вечност. Зарадвах се, когато най-сетне се появи на вратата. Този път открито огледа помещението, докато го прекосяваше.

— Е, и на колко години е това момиче? — попита той веднага щом седна. — Анна, нали така беше?

— Да, Анна. В началото на двадесетте.

— И казваш, че е хубава.

— О, да. Много. Поне аз така смятам.

Зепо кимна като че ли на себе си. Дясната му ръка беше върху масата и пръстите му барабаняха в неравен ритъм. В държането му се долавяше почти неуловима промяна. Изглеждаше по-решителен отпреди. Опитах се да не подхранвам надеждите си.

— И ще платиш в брой?

— В брой, с чек. Както пожелаеш.

Той отново замълча. Пръстите му продължиха да потропват в неравния си ритъм. Аз чаках. Внезапно той се ухили.

— О’кей. Защо пък не?

— Искаш да кажеш, че ще го направиш?

— Това беше основната ти идея, нали?

Надявах се да не забележи какво облекчение изпитах.

— О, добре — рекох и бавно издишах. Усмихнах му се. — Още малко вино?