Гробовни тайни [bg]

— Нали ще бъдеш послушна, докато ме няма?

— Аз винаги съм послушна — отвърна тя обидено.

Все още държеше в ръка пълната лъжица и малко от киселото мляко падна върху бележките ми, които бях оставил на масата.

— Внимавай — каза Кара, откъсна малко кухненска хартия и изтри млякото. — Ще остане петно. Дано не са някакви важни документи.

Алис, изглежда, се разстрои.

— Извинявай, татко.

— Няма нищо.

Целунах я и я поставих обратно на столчето й, след това събрах бележките си. Върху най-горния лист се бе образувало лепкаво петно. Прибрах всичко в папката и се обърнах към Кара:

— Трябва да тръгвам.

Тя ме последва в хола, където бях оставил пътната си чанта. Прегърнах я. Косата й ухаеше на ванилия.

— Ще ти се обадя по-късно, когато ще имам по-добра представа колко дълго ще отсъствам. Надявам се да не е повече от няколко дни.

— Карай внимателно — отвърна ми тя.

И двамата бяхме свикнали с пътуванията ми. Аз съм един от малкото съдебномедицински антрополози в страната и професията ми изисква да присъствам там, където откриеха труп. През последните години ме бяха викали да участвам в разследвания в чужбина, както и по всички краища на Великобритания. Работата ми често беше неприятна, но винаги изключително необходима, а аз се гордеех както с уменията си, така и с репутацията си на добър професионалист.

Не искам да кажа, че изпълнявам тази част от професионалните си задължения с удоволствие. Винаги ми беше неприятно, когато трябваше да напусна жена си и дъщеря си, но ставаше въпрос само за няколко дена.

Паркирах на мястото, посочено ми от полицая — сравнително равна площадка встрани от пътя, където бяха оставени всички полицейски коли и микробуси. Слязох от колата и се хванах за вратата, тъй като кракът ми се подхлъзна на калната трева. Въздухът миришеше на влага, пирен и изгорели газове. Отидох до багажника и извадих един гащеризон. Обикновено полицията осигурява необходимото предпазно облекло, но аз предпочитам да си нося свой собствен. Вдигнах ципа и взех алуминиевото куфарче, където държах нужните ми инструменти. Доскоро използвах един доста очукан куфар, но Кара бе успяла да ме убеди, че трябва да приличам повече на експерт-консултант, отколкото на амбулантен търговец. Както обикновено имаше право.

Една кола спря наблизо, докато си проправях път между паркираните полицейски превозни средства. Яркожълтият й цвят трябваше да ми подскаже за кого става въпрос, но в момента вниманието ми беше насочено другаде и не й обърнах никакво внимание, докато някой не ми подвикна:

— Значи успя да откриеш мястото, а?

Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от колата. Единият беше дребен и имаше остри черти на лицето. Не го бях виждал преди, но разпознах по-младия мъж до него. Беше висок, с приятна външност, движеше се със самочувствието на спортист и при всяка крачка самодоволно поклащаше широките си рамене. Не очаквах да срещна Тери Конърс тук, но в момента, в който видях колата, трябваше да се досетя, че е той. Яркото мицубиши беше любимата му играчка, с която той особено се гордееше. То нямаше нищо общо с невзрачните автомобили, обикновено използвани от отдела за разследване на криминални престъпления.