Снайперистът [bg]

Джеръми използва прикритието, което предлагаше покритата галерия, и търпението му скоро беше възнаградено — черен „Таун Кар“ спря до тротоара. Покри главата си със забравен от някого вестник „Пост“ и изтича към колата. Египетското посолство се намираше някъде там, сред дъжда — на десетина километра разстояние при хубаво време. Но Джеръми нямаше намерение да ги изминава пеша, защото да премръзне под ледените струи на зимния дъжд би било ненужна глупост. ООЗ искаше хора с акъл в главата и точно това щеше да получи.

Тичайки към колата, Уолър се усмихна на собствената си съобразителност. В резултат на краткия разговор от монетния автомат във влака, съпругата му Каролайн беше поръчала кола под наем. Решението изглеждаше съвсем просто и логично и той неволно се запита дали не е пропуснал нещо.

Вратичката се отвори в момента, в който Джеръми посегна към ръкохватката.

— Добър вечер, сър — поздрави го шофьорът пакистанец, който изглеждаше странно възбуден в този късен час.

— „Интернешънъл корт“ 3521, Северозападен район — разпореди Джеръми в момента, в който се отпусна на седалката. — И по-бързичко, ако обичате.

Шофьорът мълчаливо кимна, моментално усетил, че този пътник няма да е от разговорливите. Вероятно му беше направило впечатление, че мъжът няма никакъв багаж и е облечен твърде леко за ужасното време навън, но всичко му беше платено предварително и той бе доволен, че няма да излиза под дъжда, за да отваря багажника. Един обикновен пътник, безличен клиент в отвратителната нощ, нищо повече.

Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и колата бавно се отлепи от тротоара на Кълъмбъс Съркъл. Отпуснал се на удобната задна седалка, Джеръми правеше отчаяни опити да се стопли. Колата изглеждаше доста запазена. Стъклени чаши върху тъмночервени кърпи, боров освежител за въздух, тиха музика. Каролайн се беше постарала да потърси нещо по-анонимно — Вашингтон е пълен с черни линкълни от модела „Таун Кар“ със затъмнени стъкла. Колата по нищо не се отличаваше от стотици други.

Уолър се отпусна върху меката кожа и затвори очи. Само минутка почивка, рече си той. Пет минути сън за 31-годишния агент на ФБР, озовал се далеч от дома. Те със сигурност го следяха и в момента се питаха какви по дяволите ги върши. Но в момента това беше без значение. Нямаше как да го видят през затъмнените стъкла, а когато откриеха за какво всъщност става въпрос, той вече щеше да е във влака и да пътува обратно към Куонтико.

— Пристигнахме, сър — обади се шофьорът след време, което не можеше да бъде измерено.

Джеръми стреснато се надигна. Дребният човечец усмихнато му сочеше внушителната каменна сграда, пред която бяха спрели. Разтърка очи и се прокле, че беше заспал.