Разкази с неочакван край [bg]

— А сега — каза, като се обръщаше към всички, но гледаше към Ричард Прат. — А сега бордото. Ако ме извините, ще отида да донеса бордото.

— Да го донесеш ли, Майк? — обадих се аз. — Че къде е то?

— В кабинета ми, с извадена запушалка, за да диша.

— А защо в кабинета?

— Заради стайната температура, разбира се. Държа го там вече двайсет и четири часа.

— Но все пак защо в кабинета?

— Защото това е най-подходящото място в къщата. Миналия път Ричард ми помогна да го изберем.

Като чу да споменават името му, Прат вдигна поглед.

— Така беше, нали? — каза Майк.

— Да — отвърна Прат и важно кимна с глава. — Така беше.

— В кабинета ми върху зеления шкаф с картотеката. Спряхме се на това място, защото там няма течение и се намира в стая с постоянна температура. А сега ще ви помоля да ме извините, докато отида да го донеса.

Идеята, че ще може да повтори играта с новото вино, бе възвърнала доброто му настроение и той бързо излезе, за да се появи минута по-късно, но вече вървеше по-бавно, стъпваше внимателно и в двете си ръце крепеше кошничка за вино, в която лежеше някаква тъмна бутилка. Етикетът не се виждаше, защото беше от долната й страна.

— А сега! — извика той, докато се приближаваше към масата. — Какво ще кажеш за това, Ричард? Никога няма да го познаеш.

Ричард Прат бавно се извърна и погледна към Майк, после очите му се преместиха върху бутилката, сгушила се в малката си плетена кошничка, и повдигна вежди — една лека презрителна извивка, придружена с издаване на влажната долна устна, неочаквано станала грозна и високомерна.

— Никога няма да го познаеш — повтори Майк. — И сто години да се мъчиш, пак няма да го познаеш.

— Бордо ли е? — снизходително попита Ричард Прат.

— Разбира се.

— Тогава допускам, че е от някое малко лозе.

— Може да е, Ричард, но, пък може и да не е.

— Но е от година с добра реколта. Някоя от големите реколти ли е?

— Да, гарантирам за това.

— Тогава няма да е чак толкова трудно — каза Ричард, като провлачваше думите и изглеждаше невероятно отегчен. Освен това на мен лично ми се струваше, че зад този провлачен говор, зад това отегчение се криеше нещо особено: между очите му се бе стаила сянката на някаква злонамереност, а в държанието му имаше напрегнатост, която у мен събуждаше неуловимо чувство на тревога.

— Това вино истински ще те затрудни — каза Майк. — За него няма да те карам да се обзалагаш.

— Нима? А защо не? — Отново бавното повдигане на веждите, студеният напрегнат поглед.

— Защото е трудно.