Зелени сенки, Бял кит [bg]

Вратата тихо се затвори.

Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.

— Кой маршрут ще желаете? — попита шофьорът. — Дългата или кратката обиколка?

— Кратката.

— Тя е скъпа — прекъсна ме той. — Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?

— Дългата обиколка тогава.

— Тъй да бъде! — Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.

Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.

— Хайде, хайде — пъхна го наново в ръцете ми той. — Качвайте се, вече почти стигнахме.

— От доста години не съм…

— Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне. Скачайте.

Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.

— Не изглеждате много разстроен…

— Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.

— Благодаря — извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.