Лъвът, вещицата и дрешникът

— Тук няма нищо — извика Питър и всички се втурнаха навън от стаята. Всички освен Луси. Тя остана, защото си помисли, че си струва да се помъчи да отвори дрешника, макар и да беше почти сигурна, че е заключен. За нейна изненада вратата се отвори лесно и отвътре паднаха две нафталинени топчета.

Луси надникна и видя няколко закачени палта — най-вече дълги, кожени. Едва ли имаше нещо, което Луси обичаше повече от мириса и мекотата на кожите. Тя веднага влезе в дрешника, мушна се между палтата и потърка лице о тях, но остави вратата отворена, защото знаеше колко е глупаво да се затвориш в дрешник. След малко влезе по-навътре и попадна на втори ред палта, който висеше зад първия. Беше почти тъмно и Луси протегна ръце, за да не блъсне лице в гърба на дрешника. Направи крачка напред, две крачки, три — като все очакваше, че пръстите й ще се допрат до дърво, но все не го достигаше.

„Какъв огромен дрешник“ — мислеше Луси и продължаваше да влиза навътре, като разтваряше меките надиплени палта. Изведнъж тя усети нещо да скрипти под краката й.

„Дали не стъпвам върху топчета нафталин?“ — запита се тя и се наведе да провери с ръка. Но вместо твърдото гладко дъно на дрешника напипа нещо меко, пухкаво и много студено. „Това е странно!“ — си помисли Луси и направи още една-две крачки напред.

В следващия миг почувствува, че до лицето и ръцете и вече не се допира меката кожа, а нещо твърдо, грубо и дори бодливо. „Като че ли вървя сред клоните на дърво!“ — възкликна Луси. И тогава видя, че пред нея проблясва светлина, но не на няколко сантиметра, където би трябвало да бъде гърбът на дрешника, а много далеч. Отгоре й се сипеше нещо меко и студено. Минута по-късно тя разбра, че стои сред гора, нощем, че под краката й има сняг, а из въздуха се носят снежинки.