Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Унесен в спомени, Джо остави на пода бутилката и промълви:
— Вече се зазорява при теб, нали, Бет?
— Съвсем малко остава до разсъмване.
— Сигурно седиш на масата в кухнята и гледаш през големия прозорец. Небето красиво ли е?
— На запад все още е черно, над града е с цвят на индиго, а далеч на изток е обагрено в розово и кораловочервено, и сапфирено като японско ветрило.
Джо й се обаждаше редовно не само заради силата, която тя му даваше, но и защото обичаше да я слуша как говори. Особеният тембър на нейния глас и мекият акцент, характерен за Върджиния, му напомняха на Мишел.
— Когато вдигна телефона, произнесе моето име — каза той.
— Кой друг можеше да бъде, скъпи?
— Нима аз съм единственият, който звъни толкова рано?
— Понякога и други се обаждат. Но тази сутрин… можеше да бъдеш само ти.
Преди една година на този ден се беше случило най-лошото, което завинаги беше променило живота им. Сега беше първата годишнина от деня на тяхната загуба.
— Надявам се, че се храниш по-добре, Джо. Продължаваш ли да отслабваш?
— Не — излъга той.
През последната година постепенно беше станал толкова безразличен към храненето, че от три месеца беше започнал да отслабва. Досега беше свалил десет килограма.
— Горещ ли ще бъде денят във Върджиния? — попита той.
— Отсега е ужасно горещо и влажно. Има облаци, но не се очаква да вали. Облаците на изток са озарени от слънцето и около тях небето е със златисторозов цвят. Слънцето вече е станало от леглото и всеки момент ще се появи.
— Сякаш не е минала цяла година, нали, Бет?
— Да. Но понякога ми се струва, че са минали хиляди години.
— Толкова много ми липсват — каза той. — Без тях съм загубен.
— Джо, скъпи, с Хенри много те обичаме. Ти си ни като син.
— Знам. И аз много ви обичам, но това не е достатъчно, Бет, не е достатъчно. — Въздъхна дълбоко и добави: — Тази година беше ад. Не мога да преживея още един подобен период.
— С времето нещата ще се подобрят.
— Боя се, че няма. Страх ме е. За нищо не ставам, когато съм сам, Бет.
— Мислил ли си да се върнеш на работа, Джо?
Преди катастрофата той беше криминален репортер в „Лос Анджелис Поуст“. Неговото време като журналист беше минало.
— Не мога да понасям гледката на трупове, Бет.
Той не беше в състояние да погледне застрелян човек или жертва на катастрофа, независимо от възрастта или пола на жертвата, без да види Мишел, Криси или Нина да лежат пред него окървавени и обезобразени.
— Можеш да избереш и други теми. Ти си добър журналист, Джо. Напиши някоя интересна история. Имаш нужда да работиш, да правиш нещо, което ще те накара да се почувстваш отново полезен.
— Не живея пълноценно, когато съм сам. Просто искам да бъда с Мишел. Искам да съм с Криси и Нина.
— Един ден ще бъдеш с тях — отговори тя, защото независимо от всичко беше вярваща.
— Искам да съм с тях сега.
— Не говори така, Джо.
Той не притежаваше куража да сложи край на живота си, защото нямаше представа какво идва след този свят. Не вярваше, че ще намери жена си и дъщерите си в царството на светлината и добрите духове. Напоследък, като се заглеждаше в нощното небе, виждаше само далечни звезди в една безсмислена пустота, но за него беше непоносимо да изкаже на глас съмнението си в смисъла на живота, защото това означаваше да приеме, че Мишел и момичетата също са живели напразно.
— Всички сме на този свят с някаква цел — каза Бет.
— Те бяха моята цел. Вече ги няма.
— Тогава има друго нещо, заради което съществуваш. И сега трябва си намериш работа. Съществува причина още да си на този свят.
— Не е вярно — промълви той. — Опиши ми небето, Бет.
След известно колебание тя каза:
— Облаците на изток вече не са позлатени от първите лъчи на слънцето. Розовото също е изчезнало. Приличат на бели вълма, които са като филигран на фона на синьото небе.
Джо слушаше как тя описва утрото в другия край на континента. Спомена и за светулките, които със съпруга й бяха гледали от верандата предишната нощ. В Южна Калифорния нямаше светулки, но Джо ги помнеше от детството си в Пенсилвания. Говориха си и за градината на Хенри, а след известно време на Джо му се доспа.