Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Онзи със зелената риза старателно избягваше да гледа към Джо. Закри с длан дясното си ухо, сякаш иска да заглуши музиката от транзисторите на курортистите, за да се съсредоточи върху нещо, което искаше да чуе.
На Джо му се струваше, че устните на мъжа се движат, но разстоянието беше голямо и той не можеше да бъде сигурен в това. Изглеждаше, че предполагаемото ченге говори с изчезналия си събеседник.
Като остави кърпата и хладилната чанта на плажа, Джо тръгна към обществените тоалетни. Не беше необходимо да поглежда назад, за да разбере, че мъжът със зелената хавайска риза го наблюдава.
След като размисли, реши, че дори в тези времена да се натряскаш до козирката на плажа все пак беше противозаконно. В края на краищата едно общество с такава търпимост към корупцията и жестокостта имаше нужда ожесточено да критикува дребните нарушения, за да се убеждава, че все още има закони.
Близо до кея се бяха събрали още повече хора, откакто Джо беше дошъл на плажа. В увеселителния център тракаше влакчето. Пътниците крещяха.
След като влезе в пълната с хора тоалетна, Джо свали слънчевите си очила.
В мъжката тоалетна вонеше на урина и дезинфекционни препарати. В средата на пода между клозетите и мивките се движеше в кръг огромна полужива хлебарка, загубила всякакво чувство за ориентация. Всички я избягваха — някои с развеселеност, други с отвращение или безразличие.
Джо използва тоалетната и докато миеше ръцете си, огледа останалите мъже в огледалото, търсейки човек, когото да помоли да провери дали мъжете с хавайските ризи стоят отвън и го чакат. Спря се на дългокосо четиринайсетгодишно момче по бански и сандали.
Когато момчето отиде при уреда, от който се взимат хартиените кърпи, Джо го последва, взе няколко кърпи веднага след него и каза:
— Навън може да има двама типа, сигурно ченгета, които се мотаят и ме чакат.
Момчето срещна погледа му, но нищо не каза, а продължи да бърше ръцете си с хартиените кърпи.
Джо му каза:
— Ще ти дам двайсет зелени, за да разузнаеш къде са, после да се върнеш и да ми кажеш.
Под окото на момчето имаше синина, а погледът му беше пронизителен и остър.
— Трийсет.
Джо не си спомняше да е гледал така нагло и предизвикателно в очите на възрастните, когато самият той е бил на четиринайсет. Ако към него се приближеше непознат човек с подобно предложение, щеше да поклати глава и бързо да избяга.
— Петнайсет сега и петнайсет, когато се върна — каза хлапакът.
Като смачка хартиените кърпи и ги изхвърли в кофата за отпадъци, Джо му отговори:
— Десет сега и двайсет, когато се върнеш.
— Дадено.
Докато вадеше портфейла си, Джо каза:
— Единият е висок около метър и осемдесет и пет, почернял, с руса коса и е облечен със зелена хавайска риза. Другият може би е висок метър и седемдесет и пет, с оредяла кестенява коса, със светла кожа и е облечен с червено-оранжева хавайска риза.
Момчето взе десетдоларовата банкнота, без да свали очи от Джо.
— Може би искаш да ми скроиш номер? Навън може би няма никой като тези, които ми описа, а когато се върна, искаш да вляза с теб в един от тези кенефи, за да си взема двайсетарката.
Джо се смути не защото го подозираха, че е педофил, а заради момчето, което беше израснало във време и място, където от него се изискваше на тази възраст да знае толкова много за живота на улицата.
— Няма измама.
— Защото аз не правя такива неща.
— Разбрах.
Поне част от мъжете в тоалетната трябваше да са чули за сделката, но никой не даде вид, че се интересува.
Сега беше модерен девизът „живей и остави другите да живеят“.
Когато момчето понечи да тръгне, Джо му каза:
— Те няма да чакат точно отпред, където лесно могат да бъдат забелязани. Ще бъдат на известно разстояние, откъдето лесно могат да виждат това място, но самите те трудно да бъдат забелязани.
Без да отговори, хлапакът тръгна към вратата, като тропаше със сандалите по плочките на тоалетната.
— Ти взимаш моите десет долара, но ако не се върнеш — предупреди го Джо, — ще те намеря и ще ти хвърля един пердах.
— О’кей, разбрах — каза презрително момчето и изчезна.
Джо се върна при ръждясалите мивки и отново изми ръцете си, за да не изглежда, че се бави умишлено.
Трима младежи, всичките на около двайсет години, се бяха събрали и наблюдаваха полусмачканата хлебарка, която продължаваше да пълзи в кръг по пода на тоалетната. Тримата държаха пачки долари и се обзалагаха с каква скорост ще направи всяка обиколка.