Предговор към „Синдикатът на престъпниците“

Мафията е своеобразен „модел на семейство“, в което всички „братя“ са равни помежду си и са длъжни безпрекословно да се подчиняват на своя „баща“ или „капо“. (Вж. Геевский, И. А. Мафия, ЦРУ, Уотергейт, М., 1980.) По силата на „петте кръвни заповеди“ всеки мафиоз е длъжен: да помага на своя „брат“ и да го избави от беда, дори с цената на собствения си живот; да защити своя „брат“, когато е оскърбен, унижен или поруган от „чужд“; да не възразява и незабавно да изпълнява всяка заповед на „капо“; да не се обръща никога към полицията или органите на правосъдието; да отрича съществуването на мафията, дори и когато това е очевидно; да не говори и да не признава на когото и да е за принадлежността си към нея. За най-малкото отстъпление от основните заповеди, както и за други не толкова важни задължения се налага само едно наказание — смърт.

Книгата съдържа множество своеобразни и оригинални описания на престъпници. Безспорно, обаче челно място заемат идеолозите, стратезите и ръководителите на „престъпната империя“: Салваторе Луканиа, известен под името Чарли Лъки Лучиано, Франк Костело, Меир Лански и Бъкси Сийгъл. Четиримата представляват, по израза на авторите, „петте пръста на ръката на дявола“. Несъмнено Чарли Лучиано е „първата глава“ на създадената от тях най-голяма и най-мощна престъпна организация в света. Притежавайки дяволско въображение, ясен ум, аналитични способности и мълниеносна реакция, тъкмо в неговата глава възниква уникалната идея за създаването на „многонационален“ престъпен синдикат. Тази организация пренебрегва различията в произхода и религията и безжалостно наказва всеки опит за установяване на превъзходство и изключителна еднолична власт. Естествено Лучиано признава и уважава мафията, която е била и си остава негово родно семейство. Той възприема някои от законите, правилата, ритуалите и дивите нрави на този престъпен свят. Същевременно в това семейство той съзира затвореност и закостенялост, а у „бащите“ — „истински сектанти“. Мафията не е в състояние да реши съвременните проблеми на престъпния свят и особено на американска почва. Тя пренебрегва „чуждите“ и изтребва неугодните. „Ще бъдем силни — заявява Лучиано, — като се обединим — сицилианци, евреи, ирландци, немци, италианци от всички провинции, вместо да се унищожаваме взаимно.“ Както днешният ден се отличава от вчерашния и не ще подхожда на утрешния, така и мафията по организация, структура и методи на дейност не съответствува, на задачите и нуждите на престъпниците в САЩ. За разлика от мафията, която има един върховен глава, а най-добрите й синове се нахвърлят от време на време едни срещу други, за да завладеят върховната власт („капо дей тутти капи“), в престъпния синдикат никой не стои над другите, а сам синдикатът е пълновластен стопанин и господар. Най-важните решения на синдиката се приемат от всички делегати и единодушно. „В нашата работа всеки трябва да покаже своите способности независимо от неговия произход. У нас има една раса, една религия — заявява с цинична откровеност Лучиано, — религията на парите. Тя е най-добрата в сравнение с всички останали. С нея на земята има рай.“ По този начин той разкрива действителното съдържание на девиза на официалното общество — американското слънце е именно доларът.