Чудесният панаир

— Добре, добре, ще се полюлееш! — усмихна се щурчето. — Хайде ела!

Тук беше най-весело. До една пъстра брезичка се бяха настанили музикантите: полското щурче с цигулка, един бръмбар със зурла и едно зайче с тъпан. А две хора се люшкаха наоколо: едно долу на земята — катерички, зайчета и лисичета, друго горе, във въздуха — бели и пъстри пеперуди. Малко встрани, под една кръстата бука, имаше провесена люлка и Меца канеше всички да се полюлеят:

— Малките без пари, големите за една круша!

Данчо се изправи пред люлката и захапа пръстче. Меца се ухили:

— Хайде, бабиното, качвай се, ще те полюлея безплатно, за здраве!

— Качвай се! — пошепна му щурчето. — Аз нали съм с тебе!

Приятелите се качиха. Меца силно люшна люлката. Отдолу музикантите по-сладко засвириха. От небето се посипаха сини и сребърни искри. Данчо затвори очи. Усмихна се, замаян от люлката и от нежния хладен ветрец. А щурчето, кацнало на рамото му, шепнеше:

— Видя ли какъв панаир имаме ние! Видя ли, също като на сън!… Само че май закъсняхме…

— Бате, закъсняхме!… Ставай, че закъсняхме за панаира! — извика някой до ухото на Данчо.

Той отвори очи. Катето го дърпаше за ръкава и го караше да стане. Слънцето грееше право в очите му. Той се поогледа и видя, че е в леглото си.

— Не ща, Кате! — отвърна Данчо. — Не ща! По-хубав от тоя панаир, дето ме доведе щурчето няма! Остави ме да погледам още!…