Ливадата
- Автор: Симонян Карен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Орманджиян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ливадата». Краткое содержание книги:
— Че те може ли да се късат? — питаше момчето.
— Разбира се, но само когато растат на Земята. Защото там цветята са много, срещаш ги на всяка крачка. Обереш ги, а на тяхно място поникнат други. Много, много голяма беше Земята. В космическия кораб това е невъзможно.
— Ще мога ли и аз някога да видя Земята? — продължаваше да разпитва момчето.
— Вероятно. Веднъж да свърши успешно това наше пътешествие.
— Сигурно сега ти би искала да имаш в стаята си букет цветя — рече момчето.
— Разбира се — развълнувано отвърна баба му и гласът й трепна. — Но от нашата ливада не може да се късат цветя. Това дори не трябва да ти минава през ума!
— Защо? — за кой ли път запита момчето.
— Тази ливада е единственото място, където астронавтите се чувстват като на родната планета. Това е едно истинско кътче от природата, което сме донесли от Земята. Сега си представи, че ако ние бяхме късали цветя от ливадата, след нас — твоите родители, какво щеше да остане за тебе и за твоите връстници? Нищо. Вие нямаше да видите ливадата. Права ли съм?
— Права си — съгласи се момчето.
— Тази ливада вие ще предадете на своите деца и внуци, за да не угасне огънят, за да знаят и те откъде сме дошли и къде ще се върнем отново.
… Момчето бе седнало на пейката, която, кой знае защо, се наричаше дървена. И очакваше мига, когато стъпките щяха да затихнат.
То бързо стана и тръгна по ливадата. Тук ухаеше необикновено хубаво. Никъде другаде на кораба нямаше такъв приятен, опияняващ и възбуждащ мирис. Имаше го само в ливадата.
Цветята бяха ярки и най-различни. Имаше цветя с накацали по тях малки и големи пеперуди. Имаше цветя, стигащи до пояса на момчето, и други, които едва личаха сред тревата.
Момчето започна бързо да къса най-големите и най-ярките цветове. То не знаеше как се свива китка, но това не беше толкова важно. Момчето скри набраните цветя под куртката си и затича към стаята на баба си.
Баба му дремеше в креслото. Когато момчето влезе, тя, без да отваря очи, попита:
— Дойде ли?
Момчето сложи цветята в скута на баба си.
— Виж какво съм донесъл за тебе.
Тя отвори очи и веднага закри с ръце лицето си.
— От ливадата ги донесох — призна момчето. — За тебе. За да ухае стаята ти на поле.
Баба му трябваше да му се скара, да го упрекне, да го накаже. За първи път от петдесет и осем години бяха откъснати цветя от ливадата. Но след петдесет и осем години тя пак държеше в скута си цветя. Както някога на Земята, когато беряха козя брада… Баба му зарови лице в цветята.
Но сетне ръцете й отчаяно се отпуснаха и цветята паднаха на пода.
— Какво направи ти, какво! — прозвуча гласът на баба му.
— Исках в твоята стая да ухае на поле и…
— Отивай, отивай си!
Момчето, обидено, че го гонят, се оттегли към вратата. Когато я отвори, почувствува, че в стаята замириса неприятно на лепило.
То стисна носа си и закрачи по пустия коридор на звездолета. Искаше да върши добри дела. Не знаеше, че баба му сигурно нямаше да го изгони, ако това бяха истински цветя. Не знаеше и че тя е огорчена задето внукът й е разкрил нейната тайна. Тайната на ливадата. Същата тайна, в която бяха посветени само няколко души на Земята, построили този космически кораб.
Ливадата също не беше истинска, както и всичко останало на този космически кораб. Не беше естествено и това, че бабата на момчето и останалите астронавти десетилетия наред се смятаха за единствените, които са свързани с родната планета, останала някъде далече в безкрайната Вселена.