Ливадата
- Автор: Симонян Карен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Орманджиян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ливадата». Краткое содержание книги:
Карен Симонян
Ливадата
Този ден момчето предпазливо влезе в оная част на космическия кораб, наречена „ливада“. Наоколо бе полумрак и пусто. Момчето пак се озърна, за да се увери, че наистина е само, и боязливо пристъпи напред.
И изведнъж се озова сред свежа зеленина и необикновено ярки цветя.
В края на коридора се чуха стъпки и то, придавайки си безгрижен вид, седна на пейката, която кой знае защо в космическия кораб бе наречена дървена. Макар момчето никога да не беше виждало дърво, то знаеше, че пейката не е направена от дърво. В космическия кораб изобщо нямаше предмети от дърво. Всичко бе от изкуствена материя. На всяка крачка. Поне тази пейка, поставена в отдалечената изолирана част на кораба, да беше наистина дървена! Момчето знаеше, че ливадата е любимото място на обитателите на космическия кораб. Тя събуждаше у тях далечни и смътни спомени за родната Земя. Хората идваха тук в минути на радост и тъга.
В космическия кораб момчето имаше няколко връстници — момчета и момичета. В специално отредена за тях стая те заедно изучаваха много предмети, които в бъдеще щяха да им помогнат да продължат междузвездните пътешествия в течение на десетки или на стотици години.
Обаче за всичко това и за още много други неща момчето бе научило от баба си. То с нетърпение очакваше вечерите, когато баба му оставаше свободна и му разказваше приказки за планетата Земя, скрита в едно от далечните кътчета на Вселената.
Приказките бяха много. За горите и безкрайните равнини, за необятните океани и езерата — високо в планините, за непроходимите джунгли и градовете. А най-много баба му обичаше да разказва за малката планинска страна — нейната родина, наречена земя на арменците. В разказите си тя често употребяваше думи, непознати за момчето, които въпреки това пораждаха странен трепет. „Земя и вода“ — казваше баба. Момчето познаваше водата, но „земя“!?… То никога не беше виждало Земята, защото се бе родило преди девет години в този именно космически кораб. И родителите на детето не познаваха това, за което с такава тъга разказваше баба му. Момчето знаеше смисъла на тези абстрактни понятия точно така, както си представяше например числата и математическите действия. Вода — съединение на кислород и водород. Вятър — движение на въздуха. Слънце — най-обикновена звезда, каквито има безброй във Вселената. Тези думи криеха своеобразен смисъл само за бабите и дядовците, родени и израсли на Земята, под синия небосвод, но които сега живееха на кораба. Момчето така и не можеше да си представи как изглежда това небе и не можеше да се примири с мисълта, че в Космоса може да съществува свят, по-голям от техния космически кораб.
Приказките наистина бяха твърде много.
— Когато бях малка като тебе — разказваше баба му, — всички отивахме на полето.
— На ливадата ли? — питаше момчето.
— Почти. Но полето е нещо много по-голямо. Отивахме там да събираме синц за дъвка. Синцът, наричан още козя брада, е растение, трева. Трева като тази, дето расте и в нашата ливада. Когато я изскубваш от земята, в корените й има малки топчици, като мехурчета. Именно тях дъвчехме.
— Ядяхте ли ги?
— Не. Само ги дъвчехме.
— Непрекъснато?
— С часове — отвръщаше баба му.
— Защо?
— Ей тъй. Приятно ни беше. Лягахме на земята, зяпахме облаците по небето и дъвчехме. Жалко, че не си виждал облак.
— Облакът е сгъстена пара, нали?
Баба му се смееше.
— Облакът си е облак. Какви ти сгъстени пари?!
— А защо тук няма облаци?
— Това е невъзможно. Във Вселената е невъзможно да има облаци. Те се появяват само над Земята и над сходни на нея планети.
— А ние защо сме напуснали Земята? — питаше момчето.
— За да открием друг свят. Навярно в един такъв свят ще има и хора като нас.
— Защо? Нима на Земята хората бяха малко? — питаше момчето.
— Много бяха!
— Земята лош свят ли е?
— Земята ли?… — Бабата въздъхна. — Земята е най-хубавият свят. Не зная дали в живота си ще срещна друг свят, който поне малко да прилича на Земята.
— Защо тогава сте я напуснали?
— Защо?!… — Бабата се затрудняваше да обясни това на деветгодишния си внук. — Може би човекът е устроен така.
— Как?
— Човекът обича непрестанно да търси и да открива нещо ново.
— А после?
— Сетне пък започва да тъгува по онова, което е загубил.
— А после какво правехте на полето? — нетърпеливо питаше момчето, без да се интересува твърде много от тези разсъждения. — Само дъвчехте ли?
— После… беряхме цветя.
— Как?! — чудеше се момчето.
— Късахме ги, виехме китки и ги носехме вкъщи.
— Защо?
— За да ги сложим във ваза — спомняше си бабата. — Така те живееха с дни, а в стаята ухаеше на поле.