Дело об убийстве, или Отель «У погибшего альпиниста» (Още една заупокойна молитва за детективския жанр)
- Автор: Стругацкие Аркадий и Борис
- Язык: болгарский
- Год: Наследник Стругацких
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Детективная фантастика
Электронная книга - «Дело об убийстве, или Отель «У погибшего альпиниста» (Още една заупокойна молитва за детективския жанр)». Краткое содержание книги:
Девойката мигновено се изчерви, повдигна рамене и закри лицето си с длани.
— Не го е забравила — обясни ми Алек. — Със сигурност… Добре… Ще ви настаня в номер четири. Най-хубавата стая в хотела. Кайса, занеси куфара на господин… ммм…
— Глебски — представих се аз.
— Отнеси багажа на господин Глебски в номер четири… Каква глупачка — съобщи той с някаква гордост, когато лоената топка се скри. — Своеобразен феномен е… И така, господин Глебски? — изгледа ме очаквателно.
— Петер Глебски. Инспектор в полицията. В отпуска съм. За две седмици. Сам съм.
Стопанинът прилежно записа тези сведения с огромни разкривени букви в регистрационната книга. В помещението влезе санбернарът, като тропаше с нокти по линолеума. Погледна ме, намигна ми и внезапно и шумно, сякаш падна наръч дърва, се стовари край сейфа и сложи муцуна върху лапата си.
— Това е Лел — представи го Алек, докато завиваше капачката на писалката си. — Сапиенс. Всичко разбира на три европейски езика. Бълхи няма, но линее.
Песът въздъхна и премести муцуната си върху другата лапа.
— Да вървим — каза домакинът и стана. — Ще ви изпратя до стаята.
Отново пресякохме фоайето и се качихме по стълбите.
— Обядваме в шест — съобщи Алек. — Но който желае, може да хапне по всяко време, както и да пийне нещо освежаващо. В десет вечерта се поднася лека вечеря. После има танци, карти, билярд и беседи пред камината.
В коридора на втория етаж завихме наляво и спряхме пред първата врата.
— Тук — каза той с предишния си приглушен глас. — Моля.
Отвори пред мен вратата и влязох.
— След същия онзи незабравим ден… — започна той, но внезапно млъкна.
Стаята беше добра, макар и малко мрачна. Пердетата бяха дръпнати наполовина, а на кревата лежеше планинарска пръчка. Миришеше на тютюнев дим. На облегалката на креслото висеше нечия брезентова куртка, на пода до леглото се търкаляше вестник.
— Хм… — казах аз озадачено. — Според мен някой вече живее тук.
Собственикът мълчеше. Погледът му бе устремен към масата. Там нямаше нищо особено, с изключение на голям бронзов пепелник, в който, очевидно наскоро, беше оставена лула с прав мундщук. Май беше „Дънхил“. От нея се извиваха димни кълбета.
— Живее… — произнесе най-сетне Алек. — А дали живее? Впрочем, защо не?
Не намерих какво да отговоря и зачаках продължението. Моят куфар не се виждаше никъде, но в ъгъла бе поставена пепитена пътна чанта с многочислени хотелски етикети. Не беше моя.
— Тук — с укрепнал глас продължи мъжът — вече шест години от онзи незабравим страшен ден всичко е така, както той го остави преди последното изкачване.
С недоверие погледнах димящата лула.
— Да! — каза стопанинът предизвикателно. — Това е НЕГОВАТА лула. И НЕГОВАТА куртка. А и НЕГОВАТА планинарска пръчка. „Вземете със себе си пръчката“ — му рекох аз онази сутрин. Той само се усмихна и поклати глава. „Нали не искате да останете там завинаги!“ — възкликнах аз, обзет от страшно предчувствие. „Пуркоа па?“ — отвърна ми той на френски. И досега не знам какво означава…
— Значи „Защо не?“ — преведох аз.
Собственикът тъжно заклати глава.
— Така и предполагах… Това е НЕГОВАТА пътна чанта. Не разреших на полицията да рови в багажа му…
— А това е НЕГОВИЯТ вестник — казах аз. Ясно видях, че това е брой на „Мюрски вестник“ от онзи ден.
— Не — каза стопанинът. — Разбира се, че не е негов.
— И аз съм със същото впечатление — съгласих се.
— Разбира се, че не е неговият — повтори Алек. — И лулата тук е запалил някой друг, а не той.
Измърморих нещо за недостатъчно уважение към паметта на загиналите.
— Не — замислено възрази стопанинът — нещата са по-сложни, господин Глебски, но за това ще поговорим по-късно. Да отидем във вашата стая.
Обаче, преди да излезем, той надникна в тоалетната, отвори и отново затвори вратите на стенния шкаф и като се доближи до прозореца, опипа с ръка пердетата. Според мен много му се искаше да надникне и под кревата, но се въздържа. Излязохме в коридора.
— Инспектор Згут веднъж ми разказа — произнесе той след кратко мълчание, — че неговата специалност са касоразбивачите. Ако не е тайна, вашата каква е?
Той отвори пред мен вратата на номер четири.
— Моята специалност е скучна — отговорих аз. — Длъжностни престъпления, злоупотреби, измами, фалшифициране на ценни книжа…
Стаята веднага ми хареса. Сияеше от чистота, въздухът бе свеж, на масата нямаше нито прашинка, стъклата бяха измити и зад тях се виждаха снежната равнина и виолетовите планини.
— Жалко — каза стопанинът.
— Защо? — попитах разсеяно и надникнах в спалнята. Кайса бе отворила куфара ми, бе подредила вещите ми и сега тупаше възглавниците.