Това, което отличава човека от животното, са парите.
Гъртруд Стайн
Една млада жена, боса и с разголени гърди, забързано излиза от глинената колиба. В басмена цедилка е задянала новородено бебе, а на главата си крепи глинено гърне с мляко, в което плуват шест пресни яйца. Слънцето още не се е показало на хоризонта, а по лицето й вече се стичат ручейчета пот, сливат се при златната халка, прокарана през долната й устна, и падат на едри тежки капки по гърдите и корема.
Веднъж на пет дни младата жена става преди зазоряване, за да поеме по осемнайсеткилометровата пътека от село Кани Комболе в западноафриканската държава Мали до най-близкия град Бандиагара, където всеки пети ден става пазар. Тя бърза да последва своите сестри, братовчедки и останалите жени от селото, да се влее в дългата върволица нагоре по склона. Този стръмен склон, в който са погребани дедите им, е част от рида Бандиагара — един от подстъпите към платото, чийто ръб се очертава право нагоре, на 450 метра над главите им.
Докато жените, задъхани под тежестта на товара, с мъка пълзят по скалистия рид, глинените колиби със сламени покриви, паянтовите навеси от царевични стъбла и кошарите на козите се размиват в маранята, надигнала се още с първите слънчеви лъчи. Отвисоко селото прилича на купчина пясъчни купички, построени от някое дете на морския бряг. Тежък тричасов преход чака жените. Някои носят кърмачета, децата, които са твърде големи, за да бъдат носени на ръце, и прекалено малки, за да ходят сами, са оставени вкъщи. Всяка от жените крепи на главата или гърба си по нещо за Продан: торба домати, връзка дребни лукчета, паница люти чушки, чувалче сладки картофи. Около главите им бръмчат рояци мухи, примамени от миризмата на този подвижен пир. От време на време жените спират и присядат на някой голям камък под рехавата сянка на изкорубен баобаб — рядък лукс сред голия враждебен пейзаж. Наквасват устни от гърнето с мляко и поемат нататък. Не могат да си позволят дълга почивка — рояците насекоми не им дават мира, а трябва да стигнат до пазара, преди да са се събрали купувачи и преди слънцето да се е изкачило в зенита.
На малко разстояние пред групата на жените се движи керван от мъже с магарета, натоварени с такива огромни чували с просо, че отдалеч приличат на ходещи купи сено. Макар двете групи да са тръгнали призори от едно и също село, дори от едни и същи колиби, мъжете и жените крачат поотделно, поели по своите различни задачи.
На другия край на света, в една жилищна сграда в Северозападен Манхатън, млад мъж чака асансьора, стиснал в ръка новичко кожено куфарче — подарък от родителите му за дипломирането. Облечен със сив костюм, спортни обувки и шлифер, но без вратовръзка, мъжът влиза в пристигналия асансьор, вече пълен с хора от по-горните етажи. Той мълчаливо кима на спътниците си, стиска куфарчето между коленете и се захваща да оформи възела на копринена вратовръзка с цветен мотив, като се старае да не докосва с лакти стоящите от двете му страни. Вече навън, мъжът се влива в потока бързо крачещи хора от съседните сгради, който се стича към зиналата уста на станцията на метрото и оттам — към още по-пълноводния човешки поток в претъпканите влакове за финансовия район в южния край на Манхатън. След като излезе от подлеза, мъжът се спира да си купи сусамена кифла, която бързешком пъхва в джоба на сакото си, и картонена чашка прясно смляно етиопско кафе, от която с наслада отпива през специалния прорез в пластмасовото капаче. Пет дни в седмицата младият мъж изминава този маршрут от своето жилище до Нюйоркската фондова борса, сгушена между няколко от най-високите небостъргачи в света.
