Продай ни своя внук
- Автор: Фитон Петер Т., Беранек Мартин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Фурнаджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Продай ни своя внук». Краткое содержание книги:
Ала той не беше достатъчно бърз. Някой го блъсна отзад и го повали на земята. С усилие се изправи отново и се вторачи в мъртвешки бледото лице на един младеж, който носеше пурпурна пелерина. Пурпурът и гримът в мъртвешкобледо бяха в момента на мода. Освен това младежът носеше тежки, блестящи, златисти обици, а в лявото ъгълче на устата си стискаше скъпа черна пура. Очевидно и той самият не беше съвсем сигурен дали имитира някоя от гангстерските роли на Дракула, или на Едуард Г. Робинсън.
— Ей ти… измет такава! — подвикна язвително той, съзнавайки силата си. Вероятно той не само беше изгледал всички архивни зрелищни и гангстерски филми, а бе изкарал и курса за герои тип „уестърн“, защото майсторски беше заучил позата, която беше заел пред Вермзер — разкрачил крака, свил ръце в лакти, без да трепва с мигли, въпреки че тютюневият дим постоянно се виеше към очите му и почти го ослепяваше.
— Моля ви, пуснете ме да си вървя! — помоли Вермзер, като си изтупваше праха от дрехите. Младежът го изгледа с насмешка и махна на другите да се приближат.
— Ти ли, въшливо, нищожество, се осмеляваш да ме молиш за нещо? — Насърчен, той се озърна наоколо. Останалите младежи ревяха от смях.
Вермзер разбра, че трябва да изчезне колкото може по-скоро. При това той по-малко се страхуваше от пердаха, защото достатъчно често го беше ял; по-неприятна беше опасността да не привлекат вниманието на полицията и току-виж го тикнали в трудововъзпитателния лагер или в някое още по-отвратително място. Младежите бяха по-пъргави от него. Те своевременно щяха да се измъкнат, а и нямаше от какво толкова да се страхуват като почтени и работоспособни консуматори на обществото.
— Нямам въшки — опита се да окаже слаба съпротива Вермзер.
— Значи нямаш? — зачуди се младежът. — А колко костюмчета имаш, хубостнико? Двадесет, двадесет и един?
— Само осем — запъна се Вермзер всред новата буря от смях на наобиколилите го зяпачи, към които междувременно се бяха присъединили и съвсем нормално облечени хора да се поразвлекат с малко зрелище. Никой не реагира на неговите умолителни погледи. Той се натъкваше само на омраза и злорадство.
— Чухте ли? Нашият хубостник притежавал цифром и словом осем костюмчета! И ти, свиньо такава, искаш да си останеш чистичък в твоите осем костюмчета? Ей сега ще си поприказваме малко с теб, обеснико!
Вермзер получи такъв юмрук в тила, че прокле своята непредпазливост. Не биваше да се показва посред бял ден извън гетото. Той политна напред към пушещата кукумявка, която сега с престорено възмущение отскочи с крясък встрани.
— Иииии! — писна неестествено тя. — Не ме докосвай, смрадлива боклукчийска кофо!
Тълпата ликуваше от задоволство, кукумявката се наслаждаваше на успеха си. Вермзер видя своя шанс. Напрегна всички сили и хукна колкото му държаха краката.
Няколко от младежите се втурнаха подир него, но кукумявката извика нещо от рода на „Я оставете тоя вонящ вързоп да си допълзи до бърлогата“ и преследвачите го оставиха. Кукумявката несъмнено имаше усет за ефектни зрелища и знаеше, че е измъкнала максимален успех за себе си.
Вермзер продължи да тича с все сила, отдъхна си едва когато се добра до първите къщи на гетото. Имаше късмет. Запъхтян се подпря на зида на някаква мизерна тухлена къщурка, след като с един поглед зад ъгъла повторно се бе уверил, че никой не го преследва.
Прекара треперещи пръсти по голямото „А“, което бяха дамгосали на челото му в деня, когато го уволниха и беше твърде болен, за да успее да си намери нова работа. Това беше легитимацията на отритнатите от обществото, ала тук всички се разхождаха така, защото се намираха в своето гето. Неговото престъпление се изразяваше в това, че той вече не можеше да продава работната си сила. А нещо друго Вермзер никога не бе и притежавал.
Ала той и по-рано вече беше правил впечатление. Може би все пак са можели да подменят някои от органите му или да го изпратят на лечение. Но още преди заболяването си той минаваше за неблагонадежден, не искаше да следва сменящите се почти всяка седмица моди, консумираше само онова, от което имаше нужда. На дванадесет години беше отказал да смени естествените си зъби с протеза, защото бяха все още здрави, а и защото не искаше да си слага протеза. Бяха го принудили, но неговият отказ беше регистриран в досието на компютъра. Днес понякога, ала само понякога, в моменти като тези, когато се чувстваше нещастен и самотен, в него се пробуждаха мечти за един живот като покорен работник, който се приспособява и върши всичко, което се изисква от него.
Дребна работа! Плюна. Психиатрите бяха удостоверили, че е перверзен тип, и той предпочете да го причислят към изметта на обществото, вместо да се навира в дирниците на другите. Не можеше да бъде като другите, пък и въобще не искаше.