Картини от една изложба
- Автор: Петрович Горан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жела Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Картини от една изложба». Краткое содержание книги:
Север
Публиката на срещуположната страна, онази пред прозорците, обърнати към вътрешния двор на галерията, можеше да види само една фигура — изпаднал на вид старец, заспал в ъгъла. Тук липсваше градското осветление, звездите безпрепятствено се ронеха. Под техните утешителни капки киснеха купища отпадъци, отдавна умряла птица, изхвърлени бутилки от евтино вино, използвани томболни билети, начертана с тебешир „куцанка“, зееща метална консерва от риба, плъх до хванала кора купчинка изпражнения, шест гилзи, фасове, супена лъжица с извита дръжка, смачкана баскетболна топка, люспи от слънчогледови семки; върху рошавите гърбове на съседните сгради — едри татуировки; изписани във всички посоки графити: СЪРБИЯ!; Мишутка, любов моя, честит рожден ден; Върнете Краля…; Кресльовци!; А накрая издивяхме…; Продавам изгодно тояги; Поркам редовно! Без коментар; Пикси, майсторе!; Защо да умре човек, в чиято градина расте салвия?; KGS; Деца-а-а, спуквайте гумите!; Зорица е донорка; Партия с дванайсет подобрения; I want you to roll me…
Юг, отново
На улицата двойката с детето не може и не може да мръдне. Без да забелязва, че от галерията я наблюдават, една жена на средна възраст се приближава до крайния ляв прозорец, вероятно да се огледа. Лицето й е тъжно, това впечатление не може да се промени дори от разтегнатите устни. Остава доста дълго пред отражението си, сякаш се упражнява как да се усмихва заради самата себе си или заради някого, когото обича, но е далеч от нея на разстояние цял един живот. Двойката, жената и мъжът с неподвижното дете, с детето с отпусната в прегръдките глава, сега не тича, сега само стои край уличното платно. Майката ту вдига ръце, ту безпомощно ги отпуска. Никой не иска да спре. Никой. Колите препускат. Нажежените фарове мъчително ясно осветяват нейния ужас.
Запад
Поканените в западното крило на галерията, край двата прозореца, надвесени към речната падина, треперят. Не, капаците не са отворени. И въпреки това насъбралите се настръхват от този поглед към оголените тополи край нощната вода, от призрачно нашарените от сенки клони на върбалаците. Хората треперят от страх от това течение, което не се вижда, но сигурно, носейки какво ли не, подмолно търкаля времето, обръща минало и бъдеще, капризно размества удавници, рибни пасажи, дупки и наноси, оглажда камъни, бавно руши бреговете на настоящето. Хората потреперват зиморничаво от далечната, прегърбена планина, от върха под синия лед, от очертанията, които почти се сливат с полегналия свод. Плашат се от пространството, което направо от града, спокойно, без никакво препятствие, се разпростира към неизвестното, където няма ясни знаци, където можеш да се изгубиш сред множеството посоки, въпреки че целият живот се свежда до движение в кръг, където от древната тъмница, както твърди легендата, ни дебнат злите очни цепки на язовци, святкат склерите на прилепи, проникват зениците на бухали…
Север, втори път
Около картините на вътрешния двор на сградата пълна тишина. Мъртвило. Онзи старец, може би пияница, със сигурност бездомник, се събуди. Още щом стана, се изплю, нетърпеливо се разкопча и блеейки към съзвездията, се изпика. Чу се как струята дълго жабурка по пликовете с разядено лепило.
Тук-там в локвата плуваше лунният кръг.
Юг, същото
На улицата събитията се оттекоха няколко пъти.
Изборните плакати, дори некролозите, бяха облепени с нови лица, заслужаващи доверие. Само онази отчаяна жена и онзи млад мъж с детето с неестествено отпусната глава, само онази двойка, сполетяна от нещастие, не можеше и не можеше да мръдне, да се оттласне от съдбата.