Котето със златните очи

Протегнах се хубаво, докато обмислях всичко. Ами, нямах кой знае какъв избор, така че тръгнах към гората.

Боровата гора не изглеждаше толкова далеч, колкото всъщност беше, и разбрах защо еднорогът бе казал, че е време да тръгвам. Със слизането на слънцето започнаха да се появяват периоди, през които не помнех нищо. Например, вървя си аз към някакъв голям, голям бор и изведнъж той се озовава доста зад мен. Сигурно това бяха последиците от магията.

По едно време дочух някакво гласче. Май че викаше за помощ. Отбих се от пътеката и тръгнах към него. След като се озъртах доста време неразбиращо, най-сетне видях кой крещи — беше малко човече с крилца, което се бе заплело в една паяжина.

— Моля ви, помощ — изхлипа то.

Голям черен паяк се приближаваше към него с явното намерение да похапне сладко-сладко. С един удар на лапата си съдрах паяжината и освободих човечето, което май беше елф.

— Ще ти се отплатя някой път. Ти ми спаси живота. — След тези думи елфът изчезна между дърветата.

Вече наближаваше залез, когато видях Замъка. Надявах се да не съм подранил, тъй като никога не си бях мечтал да ставам слуга на злото. Приближих се до рова, пълен с киселина, и огледах стената. На около три метра от мен имаше удобна цепнатина. Реших, че ще мога да скоча дотам и след хубава засилка се хвърлих към пукнатината. За малко щях да я улуча, но не успях. Готов за цамбуркането в отровата долу (забравих да кажа, че съм и изключително смел), останах доста изненадан, когато се понесох във въздуха. Оглеждайки се внимателно, открих цяла тълпа елфи, начело със спасения от мен, които ме пренесоха отвъд стената. От другата страна започнаха да ми минават странни мисли. „Те са бели, аз съм черен. Те са добри, аз съм лош. Те заслужават да умрат!“ С внезапно пламнала ярост сграбчих елфа-водач и с бързо движение пречупих врата му. Останалите се разбягаха ужасени. Грозният пукот ме накара да се осъзная. Сърцето ужасно ме заболя, когато схванах какво съм направил. Аз не мога да се разплача като хората и ме боли повече, защото не мога да излея мъката си. Близнах неподвижното телце с грапавия си език и го скрих в една дупка в стената. Вече наистина разярен се втурнах към покоите на Зарух. Ако ми се беше мярнал, бях готов да му извадя очите. Но него никакъв го нямаше. Влязох в спалнята му. Там, на скрина до леглото, лежеше източникът на всичките ми проблеми. Захапах амулета и се втурнах навън. Мостът на рова още беше вдигнат! Аз се развиках: