Идеята за равенство сред българите

Така тази утопия на егалитаризма — едно общество на равни във всяко едно отношение — изглежда напълно възможна и удовлетворителна. Българската общност под османска власт (XV-XIX в.) е една общност без организирано общество, няма своя държава, значи тя представлява нещо съвършено спонтанно, не създадено по повелите на закона — регламентира се от самосъзнанието, а не от законови норми. И естествено поради тази причина тя е нещо много устойчиво, защото не почива на подчинение, а на свои решения. И вижте сега лъжата на българската историография — прощавайте, но това е единственият период на свобода, в който българският народ е живял, разполагал е наистина със себе си. Неговите еснафски организации — лонжиите, неговите църковни борби, дейността му в областта на църковната просвета, неговото книгопечатане и вестникарство — всичко е финансирано най-вече от самото население, няма държавна каса, няма данъци, т.е. липсва всеки елемент на принуда. И това състояние създава завинаги в българското население едни идеи на утопичност. Де факто това е една анархия, осъществена в пълния смисъл на думата. Вярно е, че е имало тегоби и данъци по отношение на империята, но те са връзки с нещо чуждо, което, като се удовлетвори, те оставя на мира. В останалото време човек живее и се радва на своята пълна автономия. Тази автономия крепи егалитарността, за която говорим. Това е светът на ръчния труд и всички могат да бъдат равни. Единият ковач или медникар ще бъде по-добър, по-известен, ще бъде знайно името му, но и другият не е на дъното на занаята, защото правилата на професионалното възпитание в класове са много строги и човек, влязъл в тая система, не може да не е добър занаятчия, добър майстор. Имайте предвид, че съветите на лонжиите много строго са контролирали — нечестни сделки са били направо невъзможни — и много тежко са санкционирали недобросъвестно извършена работа.