Най-доброто от всички възможни светове
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-доброто от всички възможни светове». Краткое содержание книги:
— Направо не издържам от приказките ви — рече младият и се опита да отвори прозореца.
— Не ме прекъсвайте — сгълча го възрастният. — Докъде бях стигнал?
— Мачкане. Грозде.
— О, да! Е, след като гостите се разделиха на групички, успях да разбера името на прекрасната италианка. Госпожа Смит!
— Значи се оженил отново, а?
— Едва ли. Не би му стигнало времето. Бях зашеметен. Бързо си помислих — Смит има две компании приятели. Едната компания познава градската му жена. А другата — тази любовница, която той нарича съпруга. Твърде умен е за многоженец. Няма друга възможност. Ама че загадка.
— Продължавайте, продължавайте! — трескаво го подкани младият.
— В края на партито Смит ме откара на гарата. Беше с доста приповдигнат дух.
По пътя ме попита:
— Е, какво ще кажете за жените ми?
— Жени ли? В множествено число? — попитах аз.
— В множествено, дявол да го вземе — рече той. — Имах двайсет бройки за последните три години, една от друга по-добри! Двайсет, точно така. Ето, пребройте ги!
Спряхме пред гарата и той извади един дебел албум. Погледна ме в очите, докато ми го подаваше.
— Не, не — разсмя се той. — Не съм Синята брада и нямам таван със скелети на бивши жени сред другите боклуци. Вижте!
Прелистих страниците. Прелетяха като анимационен филм. Блондинки, брюнетки, червенокоски, обикновени, екзотични, безочливи и хрисими ме гледаха, усмихваха се, мръщеха се. От толкова много лица бях като хипнотизиран. Във всяка снимка имаше нещо ужасно общо.
— Смит, явно сте много богат, за да можете да си позволите всички тези жени — казах аз.
— Не, не съм богат. Вижте отново!
Прелистих отново монтажа. Ахнах. Разбрах.
— Онази госпожа Смит, която срещнах днес… италианската красавица… е единствената госпожа Смит — казах аз. — Но в същото време жената от Ню Йорк преди две седмици също е единствената госпожа Смит. Следователно двете жени са една и съща!
— Точно така! — възкликна Смит, зарадван от детективските ми дарби.
— Невъзможно! — изтърсих аз.
— Напълно възможно — въодушевено отвърна Смит. — Жена ми е изумителна. Когато я срещнах, беше една от най-добрите актриси на Бродуей. Най-егоистично поисках да зареже сцената, като я заплаших, че ще сложа край на взаимното ни безумство, на гоненето ни от един шезлонг на друг. И тя, превърната от любовта от лъвица в котенце, затръшна вратата на театъра и побягна по алеята с мен. През първата половин година от брака ни земята не се движеше, а се тресеше. Но какъвто съм си пръч, постепенно започнах да се заглеждам и по другите жени, които полюшваха бедра наоколо. Жена ми, естествено, забеляза. Междувременно и тя бе почнала да хвърля по едно око на театралните афиши. Заварвах я с театралните ревюта на „Ню Йорк Таймс“, обляна в сълзи. Това бе криза! Как да се съчетаят две бурни кариери — на разчорлена от страст актриса и на вечно кръшкащ женкар?
— Една вечер — продължи Смит, — се бях загледал по една прасковка на улицата. В същото време вятърът залепи парче от стар афиш на глезена на жена ми. И тези две събития, станали в един и същи миг, сякаш вдигнаха рязко спусната на прозореца щора. Светлината се изля вътре! Жена ми ме сграбчи за ръката. Нима не е актриса? Естествено, че е! Е, какво тогава! Изгони ме за двайсет и четири часа и не ми позволи да припаря до апартамента, а самата тя се зае с някакви вълнуващи огромни приготовления. Когато на следващия ден се прибрах в сините часове, както се изразяват французите с все здрачния си език, жена ми бе изчезнала! Посрещна ме чернокожа латиноамериканка. „Приятелка съм на жена ви“, рече тя и ми се хвърли, засмука ухото ми, стисна ме в обятията си, докато не успях най-сетне да я отскубна от себе си. Погледнах я подозрително. „Та това не е чужда жена… а съпругата ми!“ И двамата изпопадахме от смях. Това беше моята жена, но с друга козметика, с различни обноски, различна стойка и интонация. „Моята актриса“! — възкликнах аз. „Твоята актриса! — разсмя се тя. — Кажи каква ме искаш и ще стана такава. Кармен? Добре, аз съм Кармен. Брунхилда? Че защо пък не? Ще се уча, ще създавам, а когато ти доскучае — ще пресъздавам. Записах се в Академията за танци. Ще се науча да седя, да стоя и да се движа по хиляди различни начини. Ходя на уроци по риторика, записах се в Берлиц! Освен това съм член на клуба по джудо на Ямаюки…“ „Мили Боже — възкликнах аз, — това пък защо?“ „Ето защо!“ — отвърна тя и ме преметна през глава в леглото!