![Лудият жезъл [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/7/0/7/ludiyat-zhezl-bg-download.jpg)
Лудият жезъл [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: Размяната #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лудият жезъл [bg]». Краткое содержание книги:
Изобщо не ми харесва да съм несигурен.
Пол Детсън беше подредил седемте фигурки в редица върху бюрото срещу себе си. Той беше млад — въпреки белия кичур в косата му. Наведе се напред и протегна ръка към тях. Известно време я местеше бавно, прокарвайки пръсти над цялата група, после — напред-назад, като описваше кръг над всяка увенчана със скъпоценен камък фигурка. Най-накрая въздъхна и се облегна назад. Прекоси стаята и се приближи до мястото, където седеше дребничкият човек в черни дрехи. Той бе преметнал крак през облегалката на стола, а в двете си ръце държеше чаши с вино. Пол пое едната и я вдигна към устните си.
— Е? — попита го, когато той отново отпусна ръка. Дребничкият човек, към когото се обърна, бе крадецът на име Миша ръкавичка.
Пол поклати глава и седна на стола така, че да вижда и Миша ръкавичка, и фигурките.
— Странна работа — каза той най-накрая. — Почти всичко виси на някаква нишка и хванеш ли я, вече имаш власт над него — дори и ако трябва да се бориш, дори и ако то ти го позволява само от време на време.
— Може би точно сега не е моментът.
Пол се наведе напред и остави чашата си на бюрото. Разгъна пръсти, после събра върховете им. Започна да ги трие един о друг с малки кръгови движения. След може би половин минута ги разтвори и се протегна към бюрото.
Избра най-близката фигурка — слаба, нежна, увенчана с червен камък, скръстила ръце на гърдите си — и започна да описва около нея движения, сякаш я увиваше в нещо. Миша ръкавичка внимателно го наблюдаваше. Накрая пръстите му се размърдаха така, сякаш завързваха поредица от възли върху несъществуващата нишка. После той отново се дръпна и седна. Ръцете му се изпънаха сякаш теглеше въже, което му се опъва.
Дълго време седя така, без да се помръдне. После фигурката върху бюрото подрипна леко и той отпусна ръце.
— Нищо не става — рече той, разтри очи и отново се протегна към чашата си. — Май не мога да ги овладея. Не приличат на нещо, което познавам.
— Така де, има си нещо в тях — обади се Миша ръкавичка, — като се има предвид що за танц ме накараха да изтропам… Пък и онова, дето са ти го показали в планината Анвил. Имам чувството, че ей сега биха могли да те заговорят — ако искат.
— Да. По онова време доста ми помогнаха… по свой си начин. Чудя се защо сега не искат да говорят с мен.
— Сигурно няма какво да ти кажат.
Открих, че ме озадачава начинът, по който двамата мъже говореха за седемте малки фигурки върху бюрото — сякаш бяха живи. Приближих се и ги разгледах. Бях забелязал, че от пръстите на мъжа, наречен Пол, към тях се протегнаха силови линии — скоро след като той беше говорил за „нишки“ и беше изпълнил своите манипулации. Освен това забелязах, че около дясната му китка тупти сила. На нея той носеше странно обезпокоителен белег — дракон — нещо, за което усещам, че би трябвало да знам повече, отколкото знам. Нишки, обаче, не се виждаха. Нито пък забелязах фигурките да реагират по какъвто и да било начин, като не броим лекото подскачане на едната, след като черупката на силата се разсея.
Сниших се към тях и се свих, усетих строежа на различните материали, от които бяха направени. Студени, безжизнени. Само думите на двамата мъже ги потапяха в някаква тайнственост.
Като продължих да изследвам повърхността им, се смалих още повече и се съсредоточих върху онази фигурка, която Пол бе овързал за момент. Действието ми тогава беше също толкова уместно, колкото и моето решение: започнах да се вливам в нея, следвайки мъничките отвори…
Горя! Беше неописуемо — пламтящото чувство, което обзе цялото ми същество. Разширих се, изпълних стаята, преминах отвъд нея в нощта и разбрах, че това трябва да е чувството, което наричат болка. Никога преди не го бях преживявал и исках да не го усетя никога повече.
Продължих да изтънявам все повече, започнах да чувствам облекчение.
Пол беше прав за фигурката. По някакъв начин тя беше жива. И не искаше да я безпокоят.
Отвъд стените на Рондовал болката започна да стихва. Усетих, че вътре в мене нещо се раздвижва… нещо, което винаги е било там, но едва сега започваше да се пробужда…
— Какво беше това? — попита Пол. — Прозвуча ми като писък, но…
— Аз нищо не чух — отвърна Миша ръкавичка и се изправи. — Но усетих, че нещо ме блъсна. Сякаш ме докосна някой, който се е спънал в дебела черга. Знам ли. Тръпки ме побиха. Може да си размърдал нещо, докато си играеше с онази статуетка.