Домина (Тайните на древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домина (Тайните на древния Рим)». Краткое содержание книги:
Пищност и разруха, предателства и нечовешка жестокост бележат властването на Тиберий и Калигула. В тези времена Агрипина трябва да се бори за себе си и за своя син като гладиатор на арена — осъдена да се сражава сама, да победи или да загине. Смела и прозорлива, тя оцелява сред интриги и заговори, успява да надживее и страшното време, когато начело на Римската империя застава безумният й брат Калигула. Агрипина има една страст и една слабост — обичта към единствения й син Нерон. За да стане Нерон император, тя е готова на всичко, дори да върви през трупове.
Сбъдването на тази мечта за нея е началото на края — Агрипина отново е на арената и трябва да убие или да загине.
Как се убива царицата на отровите? Как да премахнеш човек, обучен в суровата атмосфера на дома на Ливия, съпругата на великия Август? Агрипина познаваше всички отрови. Шкафовете й бяха пълни с противоотрови, които тя редовно гълташе. В Рим на Нерон отравянето беше станало практически невъзможно. Имаше цял легион прислужници, които опитваха храната и напитките, да не говорим за шпионите в кухнята. Основно правило на пиршество у императора беше да се яде само от блюдо, което е било внимателно проверено преди това. Виждал съм много блестящи вечери да бъдат прекъсвани рязко при най-дребния намек за неразположение сред гостите. Сега разбирате проблема на Нерон и Попея. От самото начало те замисляха убийството на Домина. Но ако да продадеш меча кожа е лесно, да уловиш и убиеш собственика й — ще цитирам неточно своенравния Петроний — е „съвсем друга работа.“
Разбира се, винаги има и мечове и в крайна сметка се стигна до тях, но как да подкупиш някого да убие майка ти, ако тя е римска императрица? Затова заговорниците продължаваха да търсят други възможности. Ще кажете, Нерон обичаше майка си, сигурно му е било трудно. Нерон не обичаше никого! Собственият му баща веднъж отбеляза, че всеки, който е наследил неговата и на Агрипина кръв, със сигурност ще стане престъпник. Не го каза като пророчество, просто излагаше факт. О, да, чувал съм обвиненията в кръвосмешение — за друсането на носилката, за петната по дрехите на Нерон. Останете с мен и ще ви обясня всичко, когато му дойде времето. Но ще започнем с убийството.
Агрипина, да я благословят боговете, подозираше какво я очаква. Намирахме се в градините на любимата й вила в Анций. Седяхме, потопили крака в един фонтан, с купа грозде и кана вино между нас. Агрипина беше напрегната. Седеше леко изгърбена, както винаги, когато плетеше паяжината си. Ситни капчици пот блестяха по пълното й лице, черната й коса беше силно опъната назад, освен два спираловидно навити кичура, които падаха над ушите. Беше потънала в размисъл, а устните й мърдаха беззвучно. От време на време излизаше от унеса, хапваше грозде, и присвиваше очи срещу слънцето. Градината беше — и още е — прекрасно кътче с издигнатите си пътеки, зеленината, лехите, плискащата се вода, сенчестите портици и ухаещите беседки. Подходящо място да обмисляш собствения си край.
— Ние всички сме убийци, Парменон — гласът й беше умислен, сякаш говореше на себе си, без да съзнава, че някой я чува.
Можех да възразя или да я помоля да обясни, но не му беше времето. Агрипина се обърна и се прозя, разкривайки двойните си кучешки зъби. Устните й бяха морави от гроздовия сок. Спомних си обвиненията, че пиела кръв, че била родена убийца, по-свирепа от зверовете в амфитеатъра. Тези зъби подсилваха това убеждение и разваляха усмивката й. Но този дребен недостатък се губеше пред красивите й тъмни очи, които се присвиваха от веселие, флиртуваха открито или блестяха със смъртоносна страст.
Агрипина много се гордееше с очите си. В младостта си имаше навика да казва: „Оставете ме да гледам достатъчно дълго един мъж и той е мой.“ Това не беше хвалба, а самата истина. Заслушвали ли сте се в думите на драматурзите за качествата и развитието на различните личности? Глупости! Повечето хора са прости и скучни. Животът им се определя от няколко въпроса. Как изглеждат? Здрави ли са? Ще спечелят ли много пари? Ползват ли се с благосклонност или не? Агрипина беше различна. Това можеше да се отгатне по очите й: майчински кротки и нежни, студени и безстрастни, развеселени, прелъстителни. Настроенията й се меняха светкавично. Да, знам, че беше опасна. Всеки от това семейство беше опасен!
В онази красива градина тя ме изучаваше внимателно, макар погледът й да бе унесен.
— Съгласен ли си с това, Парменон? Че всички сме убийци? Колко дълъг е моят списък?
Направих неопределен жест и тя ме замери с гроздово зърно.
— Хайде, Парменон, кажи ми. Знам, че ги броиш.
— Домина, толкова е дълъг, че ще е по-лесно да изброя онези, които не са в него.
Агрипина се засмя. Припомних си имената. Друз, умрял от глад в затвора си под Палатин, защото се хранел само с пълнежа на сламеника си. Удушеният Сеян, чието изранено тяло бе сложено в чувал и хвърлено по Гемонийските стъпала2. Калигула, чиито сенатори-заговорници вадят мечовете си и внезапно разбират, че въпреки цялата му суета, той никога не е бил бог.
2
Гемонийските стъпала се намирали в централната част на Рим, на Гемония, склон, водещ от Капитолийския хълм надолу към форума и Тибър; често осъдените на смърт били посичани на тези стълби или хвърляни надолу по тях, а труповете на екзекутираните са били излагани там за назидание. Оттам произлиза и прозвището им „Стълбата на воплите“. Смъртта на Гемонийските стъпала е била считана за особено позорна, — (Бел. ред.)