Старото ми ловно куче Рекс
- Автор: Царев Ради
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старото ми ловно куче Рекс». Краткое содержание книги:
Подплашените диви животни можеха да се покажат всеки миг, тъй като нямаше да чакат хората и кучетата да ги доближат. Погледът ми следеше първия завой на дола, често се устремяваше между стволовете на дърветата, но дивечът го нямаше.
Виковете на гоначите се чуваха съвсем ясно, когато се изкачваха на гребените на височините, и заглъхваха, щом се спускаха в дълбоките долове. После към тях се присъедини гърлестият забързан лай на едно от кучетата — надушило беше дивите свине. С дрезгави крясъци прехвръкнаха разтревожени сойки и изчезнаха в гъсталаците зад гърба ми.
Вдигнах заредената пушка и я опрях на рамото си. Лаят се насочваше право към мене. Усещах как тялото ми се напряга и се превръща в натегната струна. Сякаш цялото ми същество се беше съсредоточило в очите, приковани в прицела на пушката и в крайчеца на пръста върху извития спусък. След няколко минути лаят неочаквано свърна успоредно на пусията и се отдалечи надясно. Поех си дълбоко дъх, дивите свине бягаха по гористата височина, там щяха да ги посрещнат другите ловци.
След минута над дърветата проехтя остър гърмеж, а после прозвуча и втори. Ехото дълго се блъска по стръмнините, докато се заплете в гъсталаците и се укроти в гъстата мрежа от клони и стъбла. Отпуснах пушката и раздвижих схванатата си от напрежение ръка.
Гонката беше свършила. Долът пред мен беше пуст, дивите свине се бяха отклонили. Погледнах бегло към гората — там беше все тъй спокойно. Направих крачка-две, за да се раздвижа, и точно тогава долових слабо шумолене в храстите надясно. Обърнах се и видях как на десетина крачки издънките на леската се разтварят и между тях се показа закръглено влажно рило, после дълга нагърчена глава, чиито закривени глиги стърчаха от двете страни на зурлата.
„Кучето е вдигнало няколко свине — мина бърза мисъл през главата ми — и тази е тръгнала насам…“
После изведнъж се досетих, че пътят на глигана, който вече се подаваше целият от храстите, минава покрай белия камък. Трябваше да го спра на всяка цена. Животното беше доста едро, настръхналата му четина го правеше още по-внушително. Ръцете ми сами повдигнаха пушката и почти без да се целя, натиснах първия спусък. Куршумът профуча и видях как се пречупи дебело лесково стъбло току над главата на животното. Бренекето беше страшна сила, но тъй си отиде напразно.
„Пропуснах!“
Глиганът наведе глава, зъбите му проскърцаха страховито, четината по гърба му се изправи още по-високо и той се спусна към мен. Вторият спусък беше по-лек от първия, но едрите сачми вдигнаха снежни облачета над животното. Една от дремките улучи плешката му, във въздуха хвръкна късче кожа, но това не можеше да спре глигана.
По-нататък събитията се развиха твърде бързо. Спомням си ги смътно. Глиганът се оказа на крачка от краката ми, ударих го с приклада на пушката по главата. И все едно, че съм блъснал пън. Мощното му рамо ме блъсна, събори ме на снега. Засиленото тяло на животното отиде на пет-шест крачки по-нататък, преди да се спре.
После глиганът се обърна и насочи зурлата си към мен. Може би му вдъхвах известно уважение изправен, но повален на земята, бях безпомощен. Болката в плешката вероятно беше станала пареща и в малките очички на звяра се раждаше жажда за мъст. Повлякох се заднешком по лакти в снега към пушката, която беше паднала на две крачки, защото бедрото ми се беше вдървило от силния удар и не можех да го движа. Размърдването ми подейства на ранения глиган като хвърлена в лицето на противника ръкавица за дуел. Яките му зъби изтракаха високо и ясно подобно на кастанети, голямата конусовидна глава се наведе до снега и сиво-черната грамада се насочи към мен.
Какво ли не прави човек, когато се намери пред гибелен за него миг! За пръв път от началото на двубоя изкрещях с все сила за помощ. Не мога да повторя какво съм извикал с пълно гърло, но гласът ми изглежда сепна дивото животно и то забави атаката си.
Със смайване зърнах в този миг някаква черна фигура, която изскочи от храсталаците и се хвърли, без да се бави, върху глигана. Бялнаха се остри кучешки зъби, впиха се в сплеснатото ухо на звяра, което се губеше в четината. Гръбнакът на кучето се напрегна, то клекна със задните си крака. Потегли силно надолу, за да събори дивия звяр, но той беше твърде тежък и стоеше непоклатимо.
Глиганът изквича свирепо, окопити се след неочакваното нападение и тръсна силно глава. Тялото на кучето се откъсна за миг от него, но веднага се хвърли отново. Разяреният глиган забрави за съществуването ми — трябваше да се бори с новия нападател.