Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Тя също имаше зъб, малък и направен от кост, но го пусна, щом челюстите на варга се стегнаха около крака ѝ. Щом падна, обгърна с ръце вресливото си кутре. Под животинските кожи женската бе само кожа и кости, но бозките ѝ бяха пълни с мляко. Най-сладко беше месото на кутрето. Вълкът запази най-добрите късове за брат си. Около труповете замръзналият сняг ставаше розов и червен, докато глутницата пируваше.
На левги оттам, в малка колиба със сламен покрив с дупка за дима и под от здраво утъпкана пръст, Варамир потрепери, закашля се и облиза устни. Очите му бяха зачервени, устните му напукани, гърлото му — пресъхнало и раздрано, ала вкусът на кръв и тлъстина изпълваше устата му, макар подутият му корем да ревеше за храна. „Детска плът — помисли, спомнил си за Бъмп. — Човешко месо.“ Толкова ниско ли бе паднал, че да копнее за човешко месо? Можеше почти да чуе ръмженето на Хагон:
— Хора може да ядат плътта на зверове и зверове — плътта на хора, но човек, който яде плът на човек, е гнусна мерзост.
Мерзост. Открай време това бе любимата дума на Хагон. Мерзост, мерзост, мерзост. Да ядеш човешка плът беше мерзост, да се сношаваш като вълк с вълк беше мерзост, а да заграбиш тялото на друг човек бе най-голямата мерзост от всички. „Хагон беше слаб, плашеше го собствената му сила. Умря разплакан и сам, когато изтръгнах от него втория му живот.“ Варамир лично бе изгълтал сърцето му. „На много и много ме научи, а последното, което научих от него, бе вкусът на човешка плът.“
Онова беше като вълк обаче. Никога не беше ял месото на хора с човешки зъби. Но нямаше да му се зловиди за пира на глутницата му. Вълците бяха също толкова прегладнели като него, мършави и изтръпнали от студ, и гладни, а плячката… „двама мъже и жена, жена с бебе, побягнали от поражение към смърт. Тъй или инак, скоро щяха да загинат от студ или от глад. Така бе по-добре, по-бързо. Милост.“
— Милост — промълви той на глас.
Гърлото му бе раздрано, но беше хубаво да чуе човешки глас, та дори и собствения си. Въздухът миришеше на плесен и влага, подът бе студен и твърд, а огънят даваше повече дим, отколкото топлина. Доближи се до пламъците, колкото посмя. Кашляше и трепереше, хълбокът му пулсираше от отворилата се рана. Кръв се бе просмукала до коленете в кожените му панталони и бе засъхнала на твърда кафява кора.
Трън го беше предупредила, че може да стане така.
— Заших я колкото можах — беше рекла, — ама трябва да почиваш и да я оставиш да зарасте, че плътта ще се разкъса и пак ще зейне.
Трън бе последната от спътниците му, жена на копието, корава като стар корен, цялата с брадавици, обрулена от вятъра и сбръчкана. Другите ги бяха оставили по пътя. Един по един изоставаха или драпаха напред, запътени към старите си селца или към Млечна вода, или Твърдината, или към самотната смърт в леса. Варамир не знаеше, а и му беше все едно. „Трябваше да взема някого от тях, докато имах възможност. Един от близнаците или едрия мъж с нашареното с белези лице, или червенокосия младок.“ Беше го страх обаче. Някой от другите можеше да разбере какво става. После щяха да му се нахвърлят и да го убият. А и думите на Хагон го глождеха, тъй че бе пропуснал възможността.
След битката хиляди от тях се бяха тътрили през леса гладни, наплашени и бягащи от касапницата, развихрила се над тях при Вала. Някои бяха говорили за връщане в изоставените си домове, други — за втори щурм на портата, но повечето бяха объркани, без никаква представа накъде да тръгнат и какво да правят. Бяха избягали от враните в черните наметала и рицарите в сивата им стомана, но вече ги дебнеше още по-безмилостен враг. Ден след ден оставяха все повече трупове по пътя си. Някои умираха от глад, някои от студ или от болест. Други бяха избити от прежните си братя по оръжие, когато тръгнаха на юг с Манс Райдър, Краля отвъд Вала.
„Манс е паднал — казваха си един другиму оцелелите с отчаяни гласове, — Манс е пленен, Манс е мъртъв.“
— Харма е мъртва, а Манс е пленен, другите се разбягаха и ни оставиха — бе заявила Трън, докато шиеше раната му. — Тормунд, Ревливеца, Шестте кожи, всичките храбри щурмоваци. Къде са сега?
„Тя не ме познава — осъзна тогава Варамир. — А и защо?“ Без зверовете си не приличаше на велик мъж. „Бях Варамир Шестте кожи, който кършеше хляб с Манс Райдър.“ Беше се нарекъл Варамир още на десет. „Име като за господар, име за песни, могъщо име и страховито.“ А бе побягнал от враните като подплашен заек. Страшният лорд Варамир се бе оказал страхливец, но не можеше да понесе тя да узнае това, тъй че каза на жената на копието, че името му е Хагон. После се питаше защо точно това име бе дошло на езика му от всички, които можеше да си избере. „Изядох сърцето му и изпих кръвта му, а той все още ме терзае.“