Тайнственото око
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственото око». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Настоящето издание „Тайнственото око“ е всъщност „Стъклената запушалка“ — един от върховете на създаденото от Морис Льоблан.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
Пръв по стъпалата на къщата се качи Жилбер. Той впипом пъхна ключа в бравата. Вратата тихо изскърца. Достъпът в дома беше свободен.
Във вестибюла наистина гореше петромаксова лампа.
— Видяхте ли, шефе — каза самодоволно Жилбер, той беше познал.
— Да, да — продума Люпен, — но струва ми се, че светлината, която аз забелязах, не идваше оттук.
— Че откъде?
— За бога, не знам… Това ли е салонът?
— Защо? — запита Жилбер.
— Ами, може би най-напред там трябва да търсим — отвърна Люпен.
— Не — Жилбер не се страхуваше да говори високо, — от предпазливост е събрал всичко на горния етаж, в своята и другите стаи наоколо.
— Къде е стълбата за този етаж?
— Зад завесата, вдясно.
Люпен се отправи към завесата и тъкмо я беше повдигнал, когато на няколко крачки вляво от него изведнъж се отвори врата и от нея се показа глава с бледо до смърт лице и очи, изпълнени с ужас.
— Помощ! Убиват ме! Появилият се бързо изчезна.
— Това е Леонард, лакеят! — прошепна Жилбер.
— Ако вдига много врява, ще го убия — каза Вошери.
— Да не си посмял! — спусна се след лакея Люпен.
Той намери Леонард в помещение, което наподобяваше малък домашен бар. Леонард се мъчеше да отвори прозореца.
— Не мърдай, глупако! Без глупости! Ах, животно!
Люпен бе забелязал, че Леонард вдига ръка. Той се хвърли на земята. В барчето отекнаха три изстрела. Люпен се сборичка с лакея, изтръгна оръжието му и започна да го души.
— На ти, животно! Още минутка, и щеше да ме убиеш. Вошери, вържи този джентълмен!
Люпен освети лицето на лакея с джобното си фенерче и подигравателно подхвърли:
— Не е много красив господинът… Съвестта ти навярно не е толкова чиста, Леонард, щом се криеш от нас. Впрочем, как иначе ще бъдеш доверен слуга на депутата Добрек?!… Свърши ли, Вошери? Не бих искал да оставам тук дълго.
— Няма никаква опасност, шефе — каза Жилбер.
— А, тъй ли? Мислиш ли, че никой не е чул изстрелите?
— Все едно е, ала не вярвам. Но трябва да свършваме бързо. Вошери, вземи лампата и да вървим.
Той улови Люпен за ръката и го затегли към горния етаж.
— Глупак — рече Люпен нагоре по стълбите. — Така ли набираш информация за обектите, на които работим. Прав съм, когато не се доверявам на никого…
— Позволете ми, шефе, не можех да знам, че Леонард ще промени решението си и ще се върне да се нахрани, например!
— Човек трябва да знае всичко, когато има честта да обира хората.
Видът на мебелите на горния етаж успокои Люпен и той се зае да ги изучава с вид на колекционер-специалист.
— Дявол да го вземе! Малко неща, но за сметка на това пък, прекрасни. Този депутат има вкус… Четири кресла Обюсон, масичка, бас хващам, Персие-Фонтен… Истински Фрагонар, фалшив Натие, когото един американски милиардер би взел за купища долари дори недовършен… С една дума, цяло състояние. А има дърдорковци, дето разправят, че нищо истинско вече не може да се намери у хората. Дявол го взел! Нека вършат мърморковците това, което аз правя! Нека търсят!
По указанията на Люпен, Жилбер и Вошери веднага се заеха да изнесат мебелите, като започнаха от най-големите. След половин час първата лодка бе натоварена и беше решено Гроняр и Льобалу да избързат и тръгнат, за да започнат товаренето на автомобила.
Люпен остана навън до мига, в който изчезнаха в мрака. Когато се върна във вилата и мина през гостната, стори му се, че от помещението, където бяха оставили Леонард, долита някакъв глас. Той се втурна натам. Леонард беше сам и лежеше по корем с вързани на гърба ръце.
— Ти ли мъркаш, рожбо писана? Не се вълнувай, всичко е в ред. Но ако продължаваш да викаш, ще вземем по-сериозни мерки спрямо височайшата ти особа. Обичаш ли круши? Ей сега ще ти сложим в устата една.
Щом излезе, Люпен пак чу същите звуци и като се вслуша, различи думи, произнесени с прегракнал и стенещ гласец. Гласът идваше откъм кухнята.
— На помощ! Убиец! На помощ, ще ме убият, предупредете полицията!
— Този джентълмен съвсем си е загубил ума — промърмори Люпен. — Дявол да го вземе, да безпокои полицията в девет часа вечерта. Колко неделикатно!
Люпен се залови за работа. Това продължи повече, отколкото самият той предполагаше. Шкафовете бяха пълни с дреболии, които би било глупаво ако не съхрани в дълбоките си джобове. От своя страна, Жилбер и Вошери вършеха същото с такава грижливост, че това го ядоса.
Най-после той не издържа.
— Стига! — заповяда Люпен. — Зарад няколко финтифлюшки ще провалим цялата работа. Аз тръгвам!