Тайнственото око
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственото око». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Настоящето издание „Тайнственото око“ е всъщност „Стъклената запушалка“ — един от върховете на създаденото от Морис Льоблан.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
— Защото не знаете, че девет без осем прави едно. А това, виждате ли, е много важно. Без тази първоотделенска истина не може да се живее.
Добрек бе станал и бе прекосил стаята с ръце на гърба, като се клатеше както преди. После бе повторил маршрута си. След това бе спрял на вратата на трапезарията и я беше отворил.
— Между другото, ако от девет се махнат осем, ще остане един. И той е останал тук, нали? Сметката е правилна, господинът ще ни даде блестящо доказателство за това.
Добрек държеше плътната кадифена завеса, в гънките на която Арсен Люпен се бе скрил в бързината.
— Боже мой, ще се задушите там, господине! Без да се смята, че неочаквано, за развлечение мога да промуша с нож тази завеса. Спомнете си лудостта на Хамлет и смъртта на Полоний: „Казвам ви, че това е плъх, голям плъх…“ Е, господин Полоний, хайде излезте от своята дупка!
Това бе едно от онези необикновени за Арсен Люпен положения, в които той никак не беше навикнал да изпада и които от дъното на душата си мразеше. Самият той да лови в капан другите и да ги кара да плащат с главата си — това го допускаше, но да му се смеят така бе истинска подигравка. Но как можеше да избегне ударите на злата съдба, в този момент?
— Малко сте блед, господин Полоний… Я гледай, та това е същия господин, който дни наред вече дежури на площада и улицата навън! Вие също сте полицай, господин Полоний, нали! Хайде де, успокойте се, не ви мисля злото… Както виждате, сметката ми е вярна. Според Клеманс, тук са влезли девет шпиони. Аз, на връщане преброих отдалече, на булеварда, осем човека. Девет без осем, остава един, който стои тук зад завесата, и следи…
— Е, и какво още? — каза Люпен, обзет от лудо желание да се хвърли върху този човек и да го накара да млъкне.
— Какво ли? Нищо, юначе. Какво още искате? Комедията свърши. Само ще ви помоля да предадете на вашия началник Прасвил това писмо, което току-що написах. Клеманс, благоволете да покажете пътя на господин Полоний. И ако някога пак се яви, отворете му широко всички врати. Вие сте тук у дома си, господин Полоний. Ваш покорен слуга!…
Люпен имаше желание да му отправи една прощална фраза, последна, като онези, които в театъра винаги подхвърляха от дъното на сцената на излизане. Той искаше да регистрира блестящо излизане и доблестно да изчезне от действието. Но положението му бе тъй жалко, че намери за най-подходящо да нахлупи с юмрук шапката си и да последва Клеманс. През цялото време Люпен силно тропаше с крака по паркета.
— Нехранимайко проклет! — извика Люпен след като се озова на улицата и се обърна към прозорците на Добрек. — Нещастник! Непрокопсаник и негодник! Депутат! Ще ми платиш за това!
Люпен се задушаваше от яд, защото дълбоко в душата си съзнаваше силата на този нов неприятел и по никой начин не можеше да отрече превъзходството му до дадения момент.
Спокойствието на Добрек, увереността, с която се отнасяше към чиновниците от префектурата, презрението, с което позволяваше да го обискират, забележителното му хладнокръвие и поведение по отношение на новото лице, което го шпионираше и което бе Арсен Люпен, всичко това откриваше един уравновесен и силен характер, един проницателен и смел човек, уверен в себе си и в собствената си игра.
Но каква беше тази игра? С кого, кой беше партньорът му?
Арсен Люпен не знаеше нищо. Той се намеси в тази игра без нищо да разбира, без да знае колко далече бяха отишли противниците, без да има представа нито от позициите им, нито от оръжието им, нито от тайните на техните планове. Той все още не можеше да допусне, че целта на толкова неимоверни усилия беше една-едничка кристална запушалка!
Едно нещо го утешаваше. Добрек не го беше познал. Добрек предполагаше, че работи в полицията. Следователно, нито Добрек нито полицията подозираха намесата на трето лице. Това бе единственото обстоятелство, което даваше свобода на действията и което имаше важно значение.
Без да се бави нито минута, Люпен разпечата писмото на Добрек до главния секретар на префектурата. То съдържаше следните няколко реда:
„Край самия ти нос, под ръката ти беше, Прасвил. Ти дори си се докоснал до него! Още малко, и той щеше да бъде твой… Но си много глупав. И като си помисли човек, че не са намерили никой друг, освен теб, за да ме погуби! Бедна Францийо! Довиждане, Прасвил. И внимавай. По-добре е да не те уловя. Защото ще стрелям.