Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
— Арлет Масол? — каза Жан д’Енерис, след като погледна програмата.
— Да — потвърди Режин.
И добави без възбуда и завист:
— Ако бях в журито, нямаше да се колебая да я поставя на първо място при класирането.
Ван Хубен се възмути:
— А вашата туника, Режин? Какво струват труфилата на тази манекенка пред вашата туника?
— Цената не играе роля…
— Цената важи над всичко, Режин. Затова ви моля да бъдете внимателна.
— Защо?
— Заради джебчиите. Припомнете си, че туниката ви не е обшита с костилки от праскова.
Той се изсмя. Но Жан д’Енерис го подкрепи.
— Ван Хубен има право. Ние би трябвало да ви придружим.
— За нищо на света! — възрази Режин. — Държа да ми кажете как изглеждам оттук и дали не съм смешна на оперната сцена.
— Освен това — каза Ван Хубен — полицейският пристав Бешу отговаря за всичко.
— Значи вие познавате Бешу? — възкликна заинтригуван д’Енерис… — Полицаят Бешу, който стана известен от сътрудничеството си с тайнствения Джим Барлет от агенцията „Джим Барлет и Сие“?…
— Ах!… Не трябва да му приказвате за този проклет Барлет. Това го ядосва. Изглежда, че Барлет му е изиграл твърде мръсни номера!
— Да, аз слушах да се говори за това… За човека със златните зъби и дванайсетте африканки на Бешу?… Значи самият Бешу се е заел с охраната на вашите диаманти?
— Да. Той заминаваше за десетина дни, но ми ангажира трима добре платени бивши полицаи. Трима юначаги, които вардят на вратата.
д’Енерис забеляза:
— Даже и да бяхте ангажирали цял полк, нямаше да успеете да предотвратите всички възможни хитрости!…
Режин бе тръгнала и придружена от своите телохранители, излизаше от залата и навлизаше зад завесите. Тъй като бе единайсета поред и имаше малко време след десетата конкурентка, едно почти тържествено очакване предшества нейното появяване. Настъпи мълчание. Погледите се приковаха на сцената. И внезапни, шумни приветствия: Режин се показа.
В съчетанието на пълната красота и най-висшата елегантност има чар, затрогващ тълпите. Между прелестната Режин Обри и изтънчения лукс на нейния тоалет имаше такава хармония, която би ви накарала да я почувствате, преди да осъзнаете нейната причина. Но блясъкът на камъните най-вече приковаваше погледите. Над полата блуза от сребърно ламе бе пристегната в талията с колан от скъпоценни камъни, а гърдите обвиваше пояс, който изглеждаше направен само от диаманти. Те бяха ослепителни. До такава степен преплитаха своите блясъци, че образуваха около бюста лек, многоцветен и треперещ пламък.
— Я гледай!… — каза Ван Хубен. — Тези дяволски камъни били по-красиви, отколкото си мислех. И как добре й стоят!… Не е ли от порода? Цяла императрица!…
Той се изкикоти.
— д’Енерис, ще ви поверя една тайна. Знаете ли защо окичих Режин с всички тези камъни?… Е, добре: най-напред, за да à ги подаря в деня, когато ми даде ръката си… Лявата си ръка, разбира се… — Той се засмя. — И после, защото това ми позволява да й направя чест, задето ме осведомява отчасти за своите дела и навици. Не че се боя от любовници… Но аз съм от онези, които си отварят очите… и то добре.
Потупваше своя другар по рамото, като че искаше да му каже: „Хей, малкия, не се усуквай около нея!“ д’Енерис го успокои:
— Колкото за мене, вие можете да бъдете спокоен, Ван Хубен. Никога не ухажвам жените и приятелките на моите приятели.
Ван Хубен се намръщи. Жан д’Енерис му каза това с малко подигравателен тон, с който обикновено му говореше и който в случая можеше да се приеме за обиден. Затова се наведе към д’Енерис.
— Остава да узная дали ме смятате за свой приятел? На свой ред д’Енерис го хвана за ръката:
— Мълчете…
— Е, какво? Имате такъв вид…
— Мълчете.
— Какво има?
— Нещо неестествено.
— Къде?
— Зад завесите.
— Какво имате предвид?
— Вашите диаманти.
Ван Хубен подскочи.
— Е, добре! Слушайте!
Ван Хубен се ослуша.
— Не чувам нищо.
— Може би съм се излъгал — съгласи се д’Енерис. — При това, стори ми се…
Той не завърши. Първите редове на оркестъра и първите места в ложите се разшаваха, всички гледаха към завесите, като че зад тях ставаше действително онова, което бе привлякло вниманието на д’Енерис. Някои даже станаха с явни признаци на уплаха. Двама господа в официални облекла изтичаха през сцената. Един подлуден машинист изрева:
— Огън! … Огън!…
Пламък проблесна в дясната страна. Изви се слаб дим. Наредените на сцената машинисти и фигуранти се хвърлиха в една и съща посока. Сред тях скочи мъж, който също идваше отдясно. В ръката си държеше кожено манто, което му прикриваше лицето, и като машинистите викаше: „Огън! Огън!“