Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Улицата беше пуста. След около петдесетина крачки Арлет отново забеляза сянката — изглеждаше, че постепенно я настига. Обхвана я ужас и въпреки че бе задъхана, а краката й се огъваха, продължаваше да тича толкова бързо, че никой не можеше да я догони.
Силите й внезапно я напуснаха, коленете й се подгънаха и тя понечи да падне. Но вече бе стигнала улица, по която имаше минувачи. Съзря такси, скочи в него и след като даде адреса си и затвори вратата, се обърна. През задното прозорче на вратата видя, че неприятелят й скочи в друга кола, която веднага потегли.
Улици… други улици… Следяха ли я? Арлет не знаеше, нито пък се мъчеше да узнае. Внезапно пристигнаха до малък площад, на който имаше автомобилна пиаца. Тя почука на стъклото.
— Шофьор, спрете! Ето ви двайсет франка, продължете бързо, за да заблудите онзи, дето ме преследва.
Девойката скочи в друго такси и даде адреса си на новия шофьор: Монмартр, улица „Вардел“ петдесет и пет.
Вече бе вън от опасност, но беше толкова уморена, че изгуби съзнание.
Пробуди се на канапето в стаята си. До нея бе клекнал един господин, когото не познаваше. Внимателна, майка й я гледаше с безпокойство. Арлет опита да й се усмихне и господинът каза:
— Не я разпитвайте, госпожо. Не, госпожице, не говорете! Слушайте най-напред. Вашият работодател Шерниц съобщи на Режин Обри, че сте била отвлечена при същите обстоятелства, при които и нея са я отвлекли. Веднага предупредихме полицията. По-късно аз научих за случилото се от Режин Обри, която има добрината да ме смята свой приятел, и дойдох тук. Заедно с майка ви чакахме вън през цялата вечер. Надявах се, че похитителите ще ви пуснат, както пуснаха Режин Обри. Вашият шофьор ми каза, че идвате от площад „Виктория“. Други сведения няма. Не, не се вълнувайте! Утре ще ни разкажете всичко.
Младото момиче ридаеше и трепереше от треската и от спомените, тормозещи я като кошмарни сънища. Наново затвори очи, шепнейки:
— Качват се по стълбата.
Наистина някой позвъни. Майката излезе в антрето и се чуха два мъжки гласа. Единият каза:
— Ван Хубен, госпожо. Аз съм Ван Хубен, собственикът на туниката от диаманти. Когато научих за отвличането на вашата дъщеря, веднага тръгнах да я търся заедно с полицая Бешу, който току-що пристигаше от път. Обходихме всички участъци и пристигнахме тук. Портиерката каза, че Арлет Масол вече се е завърнала, и затова ние с Бешу дойдохме да я разпитаме.
— Но, господине…
— Много е важно, госпожо. Тази афера наподобява другата, с диамантите. Бандитите са същите… Не трябва да губим нито минута.
Без повече да чака позволение, той влезе в малката стая, следван от полицая Бешу. Това, което видя, прекомерно го учуди. Неговият приятел Жан д’Енерис бе клекнал до канапето, на което лежеше младото момиче, и внимателно целуваше очите, челото и бузите му.
Ван Хубен промълви:
— Вие, д’Енерис? Вие… Но какво търсите тук?
д’Енерис със знак го накара да млъкне.
— Не вдигайте шум! … Успокоявам момичето… Няма нищо по-успокоително от това… Вижте как се отпуска.
— Но…
— Утре… Утре ще се видим пак у Режин Обри. Дотогава болната трябва да почива… Не бива да си играете с нервите й…
Ван Хубен остана като стреснат. Майката на Арлет Масол нищо не разбираше. Но друг бе още по-изненадан и треснат: полицаят Бешу…
Полицаят Бешу, малък, слаб и блед човек, елегантно облечен и надарен с две огромни ръце, мигаше с очи и гледаше Жан д’Енерис като страшно видение. Изглеждаше, че хем познава д’Енерис, хем не го познава и сякаш търсеше да съзре под младата усмихната маска друго лице, дето за него, Бешу, бе лицето на самия дявол.
Ван Хубен ги представи един на друг. „Полицаят Бешу… Господин Жан д’Енерис!“
Полицаят Бешу понечи да заговори, но не можа и остана да гледа с ококорени очи флегматичния субект, който продължаваше да прилага своя странен начин на лекуване.
Глава трета
Д’ЕНЕРИС — ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ ДЕТЕКТИВ
Проектираната среща стана в два часа в будоара на Режин Обри. Щом пристигна, Ван Хубен видя, че д’Енерис се чувства тук като у дома си и свободно се шегува с красивата актриса и с Арлет Масол. Тримата изглеждаха твърде весели. Видеше ли я такава безгрижна и жизнерадостна, човек не би могъл да помисли, че Арлет е прекарала такива тревожни часове предишната нощ. Тя не изпускаше от очи д’Енерис и заедно с Режин одобряваше всичко, което той казваше, смееше се на шеговитостта, с която той разказвате.
Дълбоко разтревожен от загубата на диамантите, Ван Хубен, който гледаше песимистично на живота, яростно извика: