Нещо лично
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #19
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нещо лично». Краткое содержание книги:
От онези, които ги няма в телефонния указател и по тази причина трябва да се запомнят — нещо, което бях направил преди много години. Специален номер, само за спешни обаждания. Ами да, човек невинаги има в джоба си монета от четвърт долар.
Операторът вдигна и аз помолих да ме свърже с Шумейкър. След което започнаха да ме прехвърлят — някъде из сградата, из страната или може би в чужбина, но след поредица от прещраквания и продължителни паузи в слушалката най-после прозвуча гласът на Шумейкър.
— Да?
— Обажда се Джак Ричър.
— Къде си?
— Нямаш ли апаратура, която да отговори на този въпрос?
— Имам — отвърна той. — В Сиатъл си, близо до рибния пазар, и използваш монетен автомат. Но ние предпочитаме хората доброволно да ни предоставят тази информация. Установили сме, че така разговорът протича по-гладко. Защото те един вид съдействат и са ангажирани.
— С какво?
— С разговора.
— Ще си приказваме ли?
— Не съвсем. Какво виждаш пред себе си?
— Улица — отговорих аз, след като се огледах.
— Вляво?
— Сергии с риба.
— Вдясно?
— Светофар и едно кафене.
— Как се казва?
Съобщих му името.
— Иди там и чакай.
— Кого и колко?
— Трийсетина минути — отвърна той и затвори.
* * *
Никой не знае защо кафето е станало такъв огромен бизнес в Сиатъл. Може би защото е пристанище. Логично е кафето да се изпича близо до мястото, на което е разтоварено, а след това да се продава близо до мястото, където е било изпечено. Това привлича и други хора от бранша и се създава пазар — както в Детройт производителите на автомобили са се събрали на едно място. Може би водата е подходяща. Или надморската височина, температурата и влажността на въздуха. Все едно, но резултатът е кафенета на всяка крачка и четирицифрена годишна сума, похарчена от всеки пристрастен към кофеина. Кафенето до монетния автомат беше в типичния местен стил. Тъмнокафяви стени, декоративни тухлички и издраскани дървени маси. Изписано с тебешир меню пред входа с 90 процента напитки, нямащи нищо общо с кафето — млечни продукти с различна температура и вкус, към които ти предлагат странни овкусители с аромат на ядки и всевъзможни други замърсители. Аз си поръчах средно кафе в картонена чаша, черно и без захар, а не цяла кофа, както правеха мнозина. Взех си и лимонов кейк и седнах на масичка за двама с твърди дървени столове.
След пет минути от кейка нямаше и троха, а пет по-късно — нито капка от кафето. Човекът на Шумейкър се появи след осемнайсет минути. Значи беше от флота, защото двайсет и осем минути си е постижение, а една от най-важните бази на ВМС е точно до Сиатъл. Пък и колата му беше тъмносиня — базов модел, не особено привлекателна, но пък излъскана до блясък. Самият той беше по-близо до четирийсет, отколкото до двайсет, здрав, стегнат, с твърд поглед. Беше облечен с цивилни дрехи — син блейзър върху спортна фланелена риза и бежов памучен панталон. Блейзърът беше доста износен, а ризата и панталонът бяха преживели поне хиляда пранета. Подофицер, най-вероятно старши сержант. Почти сигурно от спецчастите, най-вероятно тюлен, участващ в някаква секретна операция, наблюдавана от Том О’Дей.
Той влезе и обхвана кафенето с един поглед. Сканиращ и безизразен. Сякаш разполагаше с една пета от секундата, за да различи приятел от враг и да открие огън. Очевидно не беше получил нищо повече от кратък устен инструктаж, базиращ се на физическите данни в овехтялото ми досие: метър и деветдесет и три, сто и десет килограма. Останалите посетители в кафенето бяха азиатци, повечето от тях дребни жени. Мъжът се насочи право към мен и попита:
— Майор Ричър?
— Вече не — отвърнах.
— Тогава господин Ричър?
— Да.
— Генерал Шумейкър ви моли да ме придружите, сър.
— Къде? — попитах.
— Съвсем наблизо.
— Колко звезди има вече?
— Не ви разбрах, сър.
— Питам за звездите върху пагоните на генерал Шумейкър.
— Една, сър. Бригаден генерал Шумейкър, сър.
— Кога?
— Какво кога, сър?
— Кога са го повишили в генерал?
— Преди две години.
— Това не ви ли се струва смайващо, както на мен?
Човекът забави отговора си само с частица от секундата.
— Нямам мнение, сър.
— А как е генерал О’Дей?
Ново забавяне, също така кратко.
— Не познавам човек на име О’Дей.
* * *
Синята кола беше шевролет импала с евтина тапицерия. Най-свежото нещо в нея беше полиращата паста. Мъжът със синия блейзър ме прекара през централните улици, излезе на междущатска магистрала 5 и пое на юг. По същия път, по който беше пристигнал автобусът ми. Отново минахме покрай летище „Боинг Фийлд“ и летище „Сий-Так“, а след това продължихме към Такома. Мъжът с блейзъра не обелваше дума. Аз също. Сякаш и двамата бяхме твърдо решени да спечелим облог за мълчание. Загледах се през прозореца. Всичко навън беше зелено. Хълмове, дървета, море.