Нещо лично

— Става въпрос за репутацията на страната ни.

— Вероятността осъден американски престъпник да е изпълнил поръчка на незнайно кой по света е двайсет и пет процента. И да е той, няма да е нито първият, нито последният. Тоест нашата репутация спокойно ще понесе един лекичък удар. Още повече че французинът е жив и здрав. Няма беля, няма вина.

— Ние не определяме правилата на политиката — размърда се О’Дей.

— Последния път, когато сте се вслушали в съветите на Конгреса, Ейбрахам Линкълн е бил хлапе.

— Но кого да слушам аз? — раздразнено ме изгледа О’Дей.

— Президента — отвърнах и млъкнах.

— Всички са бесни на французите — подхвана той. — Което е толкова объркващо, колкото ако никой нямаше нищо против тях. Не знаем обаче кой има специална причина да се опита да гръмне този човек. Не и тази година. Не и повече от обикновено. Оттук се налага изводът, че става въпрос за нещо като репетиция. Нашето момче трупа точки в очакване на по-сериозна оферта. Кой кого иска да застреля? Никой не знае, но всеки от лидерите на големите държави си мисли, че той е мишената. Логично, защото те са най-важните личности в света. Скоро ще се състои среща на върха в Европейския съюз. После идва ред на Г-8 и Г-20, а това означава двайсетина президенти на едно място, включително и нашият. Ще се подредят за групова снимка. Трябва да са спокойни и усмихнати, вероятно на стълбите на някоя обществена сграда. Няма да искат наоколо да дебне снайперист, който ще улучи от километър и половина.

— Значи става въпрос за политици, които искат да си покрият задниците?

— Именно. Политици от цял свят.

— Включително и нашият човек?

— Няма значение какво е личното му мнение. Но в Сикрет Сървис са на нокти, побъркали са се.

— Оттам и решението да ме превозите с частен самолет, а?

— Парите не са проблем.

— Но не съм само аз, нали? Моля ви, кажете ми, че не разчитате само на мен в тая работа!

— Разполагаме с цялата помощ, която ни е необходима — отсече О’Дей.

— Едва ли е Кот.

— Знам само че трима от четиримата не са. Е, ще се залавяш ли за работа, или ще хвърляш зарове?

Не отговорих. Шумейкър каза, че ще бъда настанен в квартира наблизо, но да не се разхождам из базата. Ако ме попитали официално или между другото какво правя тук, трябвало да отговоря, че съм цивилен предприемач с опит в товаренето на палети. Но ако ме притиснели, съм можел да добавя, че работя с 47-а логистична дивизия по някакъв проблем в Турция. В което имаше известно основание, защото чуят ли Турция, разпитващите непременно щяха да си помислят, че става дума за ракети. Добрите щяха да се оттеглят, а лошите да бъдат заблудени. Което по мнението на О’Дей щеше да е един много добър резултат.

— Кой има грижата за другите трима? — попитах.

— Техните си хора — отвърна О’Дей. — В техните страни.

— Но не и французите във Франция, така ли?

— Те са на мнение, че стрелецът отдавна се е покрил у дома.

— Ами ако е чужденец, живеещ във Франция? Руснак или израелец, или англичанин? Скрит в някоя стара ферма или във вила на морето?