Записки на стария мръсник
- Автор: Буковски Чарлс
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Прозорец" ЕООД
- ISBN: 954-733-434-4
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Записки на стария мръсник». Краткое содержание книги:
Буковски е един мъдър глупак, който говори откровено за безмислието и красотата на живота
Пъблишърс Уикли
Всичко е толкова странно. Само си помислете – да не бяха разголили пишката и топките на Младенеца, вие нямаше да четете това. Така че бъдете доволни.
Чарлс Буковски 1969
1
Някакъв кучи син беше пригепил парите, всички твърдяха, че са разорени, играта на карти приключила, аз седях там с моя приятел Дребосъка, като малък беше сдухан, целия съсухрен, лежеше в леглото с години, стискайки ония гумени топки, и правеше идиотски упражнения, а когато един ден стана от леглото, беше толкова широк, колкото и висок, мускулест смеещ се звяр, който искаше да бъде писател, но пишеше досущ като Томас Улф, а след Драйзер, Т. Улф е най-слабият американски писател, раждал се някога, и аз ударих Дребосъка зад ухото и бутилката падна от масата (беше казал нещо, с което не бях съгласен), а щом се приближи, грабнах бутилката, добро уиски, и я стоварих върху част от брадичката и част от врата му и той пак се строполи, а аз се чувствах победител, бях ученик на Достоевски и слушах Малер в тъмното, и имах време да си пийна от бутилката, оставих я на пода, пуснах залъгващ удар с дясната ръка и забих левия си юмрук точно под колана и Дребосъка лупна върху скрина тежко, огледалото се счупи, разнесе се трясък като по филмите, проблесна и се набръчка и тогава той ми заби един в челото, а аз се катурнах назад върху някакъв стол, който се сплеска като сламена шапка, евтина мебел, и тогава загазих – имах малки ръце и не си падах особено по тупаниците, а и не го бях претрепал – Дребосъка ми се нахвърли като някой смахнат нищожен отмъстителен тип, и аз го фраснах веднъж, а той три пъти – не много сполучливо, но не се отказваше, а всички мебели наоколо се чупеха, голяма дандания и аз продължавах да се надявам, че някой ще спре проклетия въргал – хазяйката, полицията, Господ, който и да било, но това продължи още и още, и още и после не си спомням.
Когато се събудих, слънцето се беше показало, а аз бях под леглото, измъкнах се изотдолу и открих, че мога да се изправя. Голяма рана под брадичката, ожулени кокалчета на пръстите на ръцете, имал съм и по-тежък махмурлук, имало е и по-гадни места, на които да се събудя, като затвора? Може би. Огледах се. Наистина се беше случило, всичко счупено и оцапано, и разбито, разсипано – лампи, столове, скрин, легло, пепелници – страшно разнебитени, нищо здраво, всичко грозно и обърнато на прах и пепел, пийнах малко вода и отидох в килера, още си бяха там: десетачки, двайсетачки, петачки, парите, които бях хвърлял в килера всеки път, когато ходех да пикая по време на играта, и си спомних, че започнах боя заради парите, събрах кинтите, мушнах ги в портфейла си, сложих мукавения си куфар на изкривеното легло и почнах да събирам малкото парцали, които имах: работни ризи, корави обувки с дупки на подметките, втвърдени и мръсни чорапи, размъкнати панталони, чиито крачоли искаха да се засмеят, един разказ за прихващане на пичи въшки в операта на Сан Франциско и един опърпан речник, купен от кварталния магазин – "Палингенеза – повторение на наследствените стадии в жизнения цикъл".
Часовникът работеше, старият будилник, жив и здрав да е, колко ли пъти го бях поглеждал в 7.30 през махмурлийските сутрини и си бях казвал майната ѝ на работата? МАЙНАТА Ѝ НА РАБОТАТА! Показваше 4 следобед, тъкмо да го сложа най-отгоре в куфара, когато – разбира се, защо не? – на вратата се почука.
– Даа?
– Г-н Буковски?
– Даа? Даа?
– Искам да вляза и да сменя чаршафите.
– Не, не днес. Лошо ми е днес.
– О, много неприятно. Но нека само да вляза и да сменя чаршафите. После си отивам.
– Не, не, много ми е лошо, адски много. Не искам да ме виждате в тово състояние.
Така продължи още и още. Тя искаше да смени чаршафите. Аз казвах не. Тя казваше искам да сменя чаршафите, отново и отново, онази хазяйка, какво тяло. Цялата тяло. Всичко в нея крещеше ТЯЛО ТЯЛО ТЯЛО. Бях там само 2 седмици, на долния етаж имаше бар. Идваха хора да ме видят, аз не си бях в стаята, а тя им казваше: "Той е долу в бара, той винаги е долу в бара", а хората казваха: "Господи божичко, човече, тази ли ти е ХАЗЯЙКА?
Но тя беше едра белокожа жена и си падаше по онези филипинци, онези филипинци правеха такива трикове, човече, неща, които никой бял мъж не би и сънувал, дори аз; и тези филипинчета си заминаха с техните широкополи шапки в стил "Джордж Рафт" и с подплънки на раменете; обличаха се по последна мода, ножарчетата; кожени ботуши с токове, мазни разбойнически мутри – къде отидохте?