Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Макар че от мен да го знаете: не вярвайте и на думица от онова, което ви казват другите, особено актьорите. И се уверете, че майките им наистина са мъртви, когато те почнат да се кълнат върху гроба на майка си.
И така, отново застанах пред камерите: Марти Бърнс в ролята на Марти Бърнс, частен детектив. Гадни улици. Мъж, който не е чак толкова гаден. Върви сам. Жанрът ви е познат. Сигурно сте в състояние да изтананикате и насън музиката към него.
Най-интересното е, че колкото и невероятно да звучи, се справих чудесно.
Е, да, Де Ниро още не се озърта подплашено през рамо и Гуинет Полтроу сега-засега не се притеснява, че ще си изгуби корицата на списание „Пийпъл“, но изгледах крайния продукт и като тегля чертата, мога да кажа, че си ме бива. (Най-категорично не съм съгласен с коментара на критика от „Лос Анджелис Таймс“, който се изрепчи, че съм играел вяло, „като спаружения член на грохнал продавач на пипер“. Явно се е объркал човекът, вместо „сол“ е взел, че е написал „пипер“.)
Но както и да съм играл, „Кълбо от огън“ се превърна в хит. Е, не влезе в челната десетка, хората не хукнала да се развеждат заради него, не си зарязаха и работата, но дума да няма, сериалът се ядва, улиците наистина опустяват, когато го излъчват.
Стана от хитовете, каквито ви предлага „Фокс“ (е, не може да се мери с „Досиетата X“ и „Симпсънови“). И които, слава на Аллаха, винаги имат продължения.
И чиито права каналът задължително продава и в Европа и „защо не отскочиш до Стария континент да участваш в рекламната кампания?“.
Безплатно пътуване до Англия, и то все в първа класа — за какво повече мога да мечтая. Ето такъв хит.
Сещате се какво имам предвид.
— Всичко се променя — повторих аз, като поклатих глава и се отпуснах върху тапицираната с плюш седалка на лимузината.
— Щом така смятате, господине.
Метнах вестника и се зазяпах през прозореца. Ако не броим това, че карахме в противоположното платно на пътя — още нещо, което, общо взето, бях забравил и което, кой знае защо ми късаше нервите, въпреки че само се возех в колата — пейзажът около „Хийтроу“ не се различаваше особено от гледката край всяко голямо градско летище: скучен, плосък и задръстен от автомобили. Отворих минибара, скътан в единия ъгъл на лимузината, и огледах бутилчиците. Никога няма да седна да твърдя, че съм трезвеник, но в самолетите, особено по време на дълъг полет, не слагам и капка твърд алкохол в уста. Повечето хора направо превъртат от това, че в първа класа пиене — колкото щеш, и кой знае защо, забравят, че са се изръсили за билета с доста тлъста сума, която все покрива и цената на тези малки бутилчици. Някои пият колкото да убият скуката или да се приспят. На мен обаче, макар и по принцип да не ми прилошава в самолет, направо ми се повдига при мисълта да пия по време на полет.
Което си е странно, като се има предвид, че и да ми се додрайфа, когато не летя, то не е от пиене.
— Няма бира — отбелязах разочарован.
Дълбоко в себе си таях нежен спомен от британската бира.
— Как да няма, господине! Има — възрази шофьорът. — На рафтчето вдясно. Над чашите.
Плъзнах вратата на малкия шкаф и готово! — намерих цяла редичка високи кутийки.
— Тези марки не ги знам — казах. — И кутийките са топли.
В мен се надигна друг, не чак толкова нежен спомен от бирата тук.
— Така и трябва да е, драги ми господине. Бирата е горчива. Но в хладилника би трябвало да има и една-две светли. Те вероятно ще ви допаднат повече.
Още един оглед на минибарчето и ето ти полустудена кутийка „Стела Артоа“. Шофьорът ме погледна завистливо, когато я отворих с прелестното „пшшшш!“, еднакво галещо слуха в която и да е страна.
— Бива си я — отбелязах аз и без изобщо да посягам към чашите, отпих юнашка глътка направо от кутийката. — Британската бира си е все така хубава, както я помня.
— Тази е белгийска — въздъхна шофьорът. — Правим я по лиценз.
Погледнах отстрани на кутийката.
— Вярно бе! Но само от 1367 година, поне така пише тук. И все пак ми се струва, че това кратко посещение ще ми хареса.
— Не се и съмнявам, драги ми господине.
Какво заблуждение!
Онези приятелчета от сателитния канал, откупил правата на „Кълбо от огън“ за Обединеното кралство, ми бяха запазили апартамент в тежкарския „Савой“. Вечерното движение в центъра на Лондон беше убийствено, но аз помолих шофьора да мине по дългия път, за да поразгледам забележителностите. Тръгнахме да обикаляме скъпите улици в Челси и Кенсингтън, после из Найтбридж, тази Мека за паралиите, тръгнали на пазар. Докато минавахме покрай добрия стар „Хародс“, си спомних нещо, за което, да ви призная, не се бях срещал от години.