Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Палячо!
– Женчо!
Рядко удоволствие е да прехвърлят тормоза върху някой друг, без значение, че е чужденец и не разбира обидите.
– Префърцунено конте!
– Изнежена дамичка!
– Безполов!
При тази забележка, най-невинна от всички, фигурата внезапно спира, накланя назад нелепото приспособление и ги поглежда. Облеклото и поведението са им изглеждали женствени, но лицето, което се обръща към тях, показва цялата измамност на това впечатление. Със сигурност не е изнежено, нито фино. Прилича на изсечено от обсидиан или на потъмняло от старост твърдо дърво. Мрачно и неподвижно като военна маска, не подсказва нищо за човека под нея – с изключение на предупредителната бяла линия под черните ириси, насочени към тях.
– Трябва да внимавате повече кого обиждате.
Сред робите настъпва тишина, породена от шока.
– Само да щракна с пръсти и надзирателите веднага ще дотичат.
Под навеса над вратата, на около трийсетина метра разстояние, четирима мъже запарват чай в самовар. Парата се издига около тях и им придава призрачен вид. Ала усещането за ефимерност е измамно: на мига, в който им се удаде възможността да наказват, биха прекъснали приготвянето на чая, за да се озоват пред мъжете с готови камшици и пръчки.
Затворниците не могат да си намерят място от неудобство, осъзнали грешката си твърде късно. Никой друг не говори английски в тази забравена от бога страна!
Царедворецът изрича безстрастно:
– Тези мъже са избрани заради своята безпощадност. Не притежават и капчица човечност. Наредено им е да наказват мързела и непокорството без милост, ще ви убият и ще зазидат труповете ви в стените, които възстановявате, без да им мигне окото. Има кой да заеме местата ви. Животът в Мекнес не струва много.
Пленниците знаят, че това е самата истина. Отчаяно се взират в Уил Харви като техен говорител (все пак той беше виновен, че привлякоха вниманието на мъжа); той обаче стои с наведена глава и чака да го ударят. Никой не продумва. Напрежението е осезаемо.
Накрая Харви вдига глава. Изражението му е изпълнено с упорство.
– Човек ли сте? Или дявол? Готов ли сте да видите как умираме заради няколко неразумни забележки?
Останалите си поемат дъх; царедворецът обаче се усмихва мрачно за миг; после отново слага маската.
– Дали съм човек? Хм, добър въпрос...
Прави пауза, позволява им да огледат добре обточеното му със злато наметало, скъпите гривни на мускулестата му предмищница, сребърната пластина на лявото му ухо.
– Аз съм нещо половинчато, никой съм: роб, досущ като вас. Трябва да бъдете благодарни, че когато ме накълцаха, не отнеха сърцето ми. – Чадърът отново се накланя и скрива лицето му.
Никой не продумва, не са сигурни в смисъла на думите му. Гледат как царедворецът продължава да си проправя път през калта към ширналия се празен терен помежду двореца и медината зад него. Минава покрай надзирателите; спира. Те сдържат дъха си. Ясно е, че се поздравяват, но това е всичко. Най-после става ясно, че са се отървали на косъм, и се връщат към безкрайния си труд. Живеят, за да работят – и да умрат – някой друг ден. А това в крайна сметка е едничкото, към което всички се стремим.
2
– Мир вам, господине.
Сиди Кабур е слаб и крехък възрастен мъж с безупречна бяла брада, грижливо оформени нокти на ръцете и изтънчени маниери. Не бихте предположили, че е най-вещият специалист по отрови в Мароко. Накланя глава и ми се усмихва успокояващо любезно, безстрастният официален поздрав цели да създаде впечатлението, че ме вижда за пръв път, че съм обикновен клиент, натъкнал се на скатания в дъното на пазара Хена дюкян, привлечен от аромата на тамян, шафран от Талиуин и други незаконни вещества. Истината е, че ме познава добре: моята господарка често се нуждае от уменията му.
Изведнъж инстинктите ми, добити в кралския двор, се изострят. Навеждам поглед към него, немалкият ми ръст е още по-внушителен заради нелепите налъми.
– Подобно и на вас, фких.
Гласът ми не издава нищо.
Лявото му око леко смига и аз поглеждам зад него. В сенките в дъното на магазинчето има човек. Поглеждам отново собственика на дюкяна, който стиска устни. Внимавай.
– Какъв дъжд! – заговарям безгрижно.
– Съпругата ми, господ да я пази, вчера изнесе всички килими от гостната да се проветряват на терасата.
– И забрави да ги прибере?
Сиди Кабур свива безпомощно рамене.
– Майка ѝ беше болна, тя остана при нея през нощта и се сети за килимите чак след първата молитва. Баба ми ги беше тъкала от хубава вълна, но цветовете се смесиха. – Прави физиономия, но ми е ясно, че този разговор е за заблуда на случаен клиент. Докато описва билките, които е смесил за тъща си, и ефекта им върху запека ѝ, човекът се обажда с въпрос: