Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Сиди Кабур!
Гласът е изпълнен с любопитство, питащ. Не се обръщам.
При първата порта срещам стражите на двореца, които са твърде отегчени и премръзнали, за да любопитстват за промяната в облеклото ми. Прекосявам площада за процесиите и бързо минавам покрай складовете и обширните казарми, където са разквартирувани десет хиляди чернокожи стражи на султана; после през втората порта, водеща към павилионите.
Забързвам ход, заобикалям купчините строителен пясък и хоросан, варова мазилка, камари дървен материал и керемиди. Подминавам склада, където султанът държи даровете, поднесени в знак на почит. (Колко биха се ядосали дарителите, ако узнаеха, че редките предмети, които са избирали толкова внимателно, са захвърлени на купчина да събират прах. Исмаил е същият като малкия си син Зидан – отегчава се от подаръците минута, след като ги е получил.) Би трябвало пазачите да ме спрат: забързан, изцапан с кръв, бос мъж, стиснал кой знае какво под мишница; но те са вътре, подслонили са се от лошото време.
С приближаването на павилионите на султана стражите са значително по-бдителни.
– Хей! Ти, там! Покажи си лицето и кажи по каква работа идваш.
Това е Хассан, а зад него са трима от най-доверените стражи на Исмаил, мъже, чийто вид внушава страх, половин глава по-високи от мен, с огромни мускули. Виждал съм как Хассан чупи гръбнака на човек с голи ръце и как Яя борави с пиката си, без да му мигне окото. Свалям качулката на бурнуса.
– Аз съм, Нус-Нус.
– Приличаш на мокър плъх, спипан да краде жито от хамбара.
– Ще пера. – Отчасти казвам истината.
– Тогава по-добре влизай на сухо, че отново ще подгизнеш.
Минавам бързо край тях през огромната арка във форма на подкова в голямата зала, босите ми крака шляпат и се хлъзгат по мраморния под. Чувам група царедворци да се приближава в същата посока. Стигам до стаята си, преддверие към павилиона на Исмаил, и се промъквам вътре точно когато се появяват.
Измивам краката и ръцете си от кръвта навън във фонтана на вътрешния двор, надявам се никой да не ме вижда, а после заравям унищожените чехли в рохкавата пръст под хибискуса. Но какво да правя с бурнуса и Корана? Малката ми стая е прекрасно място с нейния прозорец с арка, таван от кедрово дърво и покрити с мозайки стени, но освен тесния диван от конски косми в нея има единствено килимче за молитви, масичка за колене за писмените ми задачи и дървен шкаф, върху който стоят съд за горене на тамян и свещник.
Тези вещи, дрехите, в които съм облечен, съдържанието на вързопчето, което нося, и прибраното в шкафа са единствените ми притежания на този свят.
Отмествам съда за тамян и свещника, изваждам нещата от шкафа на леглото си и едва успявам да мушна вързопа вътре, когато чувам гласа на султана.
– Нус-Нус!
Този глас не може да се сбърка. Без значение колко тихо говори, без значение от тълпата и приказките наоколо, въздейства не само на слуха ми, но и на интуицията ми, на нещо дълбоко у мен. Хвърлям изцапаната в алено роба и слагам първото, което ми попада под ръка (тъмносиня вълнена туника), обувам старите си чехли, скачам и се просвам по лице.
– Стани, Нус-Нус! Къде е книгата?
Нещастното ми съзнание още не е сътворило правдоподобно обяснение за съсипания Коран. Лежа, притиснал чело в студените плочки на пода, и си представям как хората питат: "Лесно ли умря горкичкият Нус-Нус? Имаше ли много кръв? Какви бяха последните му думи?".
– Книгата, момче! Ставай! Върви да я донесеш! Как иначе ще запишеш промените?
Нужно ми е известно време да схвана с размътения си мозък и облекчението, което ме залива, сковава краката ми. Изправям се с клатушкане, тичам обратно в стаята си, грабвам книгата и писалището за колене и отново се връщам навън.