Северно сияние
- Автор: Донъли Дженифър
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-619-171-001-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Северно сияние». Краткое содержание книги:
Ала когато от езерото е изваден трупът на Грейс, Мати открива, че писмата могат да разкрият мрачната истина за убийството й.
Действието на удивителния дебютен роман на Дженифър Донъли „Северно сияние“ се развива през 1906 г. на фона на убийство, вдъхновило „Американска трагедия“ на Тиодор Драйзър. В него с лекота се преплитат романтични чувства, история и загадка с убийство и резултатът е затрогващо, реалистично и съвършено оригинално четиво.
— Това е „Зилфа“, нали, Мати? — прошепва Ейда. — Претърсили са езерото с драга, нали?
Аз стисвам ръката й.
— Едва ли. Струва ми се, че засега само оглеждат покрай брега. Според готвачката онази двойка вероятно просто се е изгубила. Не са успели да намерят пътя обратно в тъмното и са прекарали нощта някъде под боровете. Това е всичко.
— Уплашена съм, Мати. Ти не си ли?
Не й отговарям. Не съм уплашена, не точно, но не мога да обясня как се чувствам. Понякога думите ми убягват. Изчела съм почти всички, съдържащи се в речника на английския език „Уебстър“, но все още се затруднявам да ги извикам в нужния момент.
Точно в този миг ми е нужна дума, описваща онова усещане за студенина и прималяване дълбоко у теб, подсказващо ти, че се случва нещо, което ще те промени, и ти не го желаеш, но не можеш да го предотвратиш. За първи път си наясно, наистина за първи път, че всичко вече ще се дели на „преди“ и „след“, на „беше“ и „ще бъде“. И вече никога няма да бъдеш съвсем същата личност.
Предполагам, че именно това е изпитала Ева, когато е захапала ябълката. Или Хамлет, когато е зърнал духа на баща си. Или пък Исус, когато е бил момче и някой му е обяснил как в крайна сметка баща му не е дърводелец.
Каква е думата за това чувство? За осъзнаването, страха и загубата, смесени в едно? Свобострах? Дързужас? Умотвратяване?
Застанала на верандата под безукорно чистото небе, докато пчелите жужат лениво в розовите храсти, а чинките подвикват весело и мелодично от боровите клони, си казвам, че Ейда е нервозна глупачка и все се тревожи без причина. Нищо лошо не може да се случи в „Гленмор“, не и в ден като този.
Тогава зървам пребледнялата и останала без дъх готвачка да тича откъм пристана, привдигнала поли, и вече знам, че греша.
— Мати, отвори салона! — извиква тя, без да я е грижа за гостите. — Побързай, момиче!
Едва я чувам. Заковала съм поглед в господин Краб, механика на „Зилфа“. Той върви по пътеката с млада жена на ръце. Главата й е клюмнала пред гърдите му, подобно на прекършен цвят. От полата й се стича вода.
— О, Мати, погледни я. Мили боже, Мати, виж — промърморва Ейда и усуква престилката си.
— Шшш, Ейда. Подгизнала е, това е всичко. Изгубили са се в езерото и… лодката се е обърнала, а те са доплували до брега… Явно е припаднала.
— О, мили боже — произнася госпожа Морисън, а ръцете й се стрелват към устата.
— Мати! Ейда! Защо стоите като някакви глупачки? — изпъхтява готвачката, докато изкачва по стълбите едрото си тяло. — Мати, отвори резервната стая. Онази до салона. Спусни завесите и постели на леглото старо одеяло. Ейда, иди да приготвиш кана с кафе и сандвичи. В хладилния шкаф има шунка и пиле. Размърдайте се!
Няколко деца играят на криеница в салона. Аз ги прогонвам и отключвам вратата към малка спалня, която обикновено се използва от кочияши на дилижанси и капитани на параходи, ако времето е прекалено лошо за път. Осъзнавам, че съм забравила одеялото, и се втурвам към килера със завивките. Връщам се обратно и отварям рязко вратата след едно превъртане на ключа точно когато влиза господин Краб. Донесла съм също възглавница и дебел юрган. Сигурно е премръзнала до кости, след като е прекарала цялата нощ с мокри дрехи.
Господин Краб я полага на леглото. Готвачката опъва краката й и подпъхва възглавницата под главата й. Влизат семейство Морисън. Господин Спери, собственикът на „Гленмор“, е плътно зад тях. Взира се в нея, пребледнява и напуска стаята.
— Ще донеса термофор, малко чай и… бренди — казвам аз, като поглеждам към готвачката, после към семейство Морисън и накрая към картината на стената. Във всички други посоки, но не и към момичето. — Да го направя ли? Да донеса ли бренди?
— Мълчи, Мати. Късно е вече за това — отвръща готвачката.
Тогава си налагам да я погледна. Очите й са безжизнени и празни. Кожата й е придобила жълтеникавия цвят на мускатово вино. На челото й има ужасна рана, а устните й са посинели. Предишния ден я бях заварила да седи сама на верандата и да мачка подгъва на полата си. Занесох й чаша лимонада, защото навън беше много топло, а тя изглеждаше отмаляла. Не й взех пари. Изглеждаше, сякаш не разполага с много.
Зад гърба ми готвачката подхваща господин Краб.