Артас: Възходът на Крал-лич
- Автор: Голдън Кристи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катина Цонева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Артас: Възходът на Крал-лич». Краткое содержание книги:
Но невинаги е било така. Много преди душата му да се слее с тази на оркския шаман Нер’зул, Крал-лич е бил Артас Менетил, принц на Лордерон и достоен паладин на Сребърната ръка.
Когато заразата на немъртвите заплашва всички, които обича, Артас е принуден да тръгне на обречен поход в търсене на рунически меч, който ще му осигури нужната сила, за да спаси родната си земя. Но целта на пътешествието му ще изиска тежка цена от новия си господар и това ще отприщи едно ужасяващо проклятие. Пътят на Артас ще го поведе към арктическата пустош до Замръзналия трон, където той накрая ще срещне най-тъмната съдба…
По-голямата част от помещението заемаше голяма и тежка гравирана маса, която спокойно можеше да събере десетина души. Но сега около нея бяха седнали само трима — мъж, орк и едно дете.
Разбира се, никой от тях не беше реален.
Мъжът, който седеше начело на масата и леко се издигаше над останалите двама, седейки в гигантското си подобие на трон, го знаеше. Той сънуваше… сънуваше от много дълго време. Залата, трофеят от лопаторог, огънят, масата… оркът и момчето… Всичко беше просто част от съня му.
Оркът от лявата му страна беше стар, но все още мощен. Оранжевият огън и светлината на факлите проблясваха по страховития образ на череп, изрисуван върху грубата му муцуна. Някога е бил шаман, способен да насочва и контролира огромна сила и дори сега, когато беше само частица от въображението на мъжа, изглеждаше ужасяващо.
Не и момчето. Преди може и да е било симпатично дете, с големи синьозелени очи, красиви черти и златиста коса… Но преди не беше сега.
Момчето беше болно. Беше слабо и толкова измършавяло, че костите му заплашваха да прережат кожата му. Някога блестящите му очи сега бяха хлътнали и замъглени от тънък воал. Кожата му беше в гнойни рани, от които изтичаше зелена течност. Изглежда дишаше трудно и гърдите му се стягаха при всяко леко и мъчително вдишване. Мъжът сякаш почти можеше да види затрудненото туптене на сърцето му, което отдавна трябваше да е спряло, но упорито продължаваше да бие.
— Още е тук — каза оркът, посочвайки с пръст към детето.
— Няма да издържи много — отвърна мъжът.
Като че потвърждавайки думите му, момчето се закашля. Масата пред него се опръска с кръв и слуз и то избърса бледите си устни със слабата си, покрита с гниеща кожа ръка. Пое си въздух, за да каже нещо, видимо изтощено от усилието.
— Още не си… не си го спечелил. И аз… ще ти го докажа.
— Глупав си, колкото и упорит — изръмжа оркът. — Битката беше спечелена много отдавна.
Мъжът стисна ръце върху стола си, докато слушаше и двамата. Този сън постоянно се повтаряше през последните няколко години и той вече беше започнал да се уморява от него.
— Този спор ме отегчава. Да го приключим веднъж завинаги.
Оркът изгледа злобно момчето, а ужасният череп на лицето му се усмихна. Момчето се прокашля отново, но не трепна от думите на орка. Бавно и с достойнство то се изправи, а млечните му очи се обърнаха към мъжа.
— Да — каза оркът. — От това няма никаква полза. Скоро ще трябва да се събудиш. Да се събудиш и отново да продължиш напред в този свят.
Той се обърна към мъжа, а очите му блестяха.
— Тръгни отново по пътя, по който беше поел.
Черепът сякаш сам се откъсна от лицето му и се понесе над него като дух, а от движенията му стаята започна да се изменя. Дървените дракони се удължиха и раздвижиха. Съживиха се и разклатиха глави, а факлите в устите им лумнаха, хвърляйки страховити сенки. Чу се силният вой на вятъра отвън, а вратата на залата се отвори с трясък. Около тримата се завихри сняг. Мъжът разпери ръце и вятърът се изви около тях като було. Оркът се изсмя, а черепът върху лицето му издаде собствен маниакален радостен глас.
— Нека ти покажа, че съдбата ти е отредила да бъдеш с мен и ще можеш да познаеш истинската сила само ако се отървеш от него.
Силният и мразовит вятър беше съборил хилавото леко момче от стола му. Сега то се изправяше с мъка и трепереше задъхано, опитвайки се да се качи отново на стола си. То погледна към мъжа… с надежда, страх и странна решителност.
— Не всичко е загубено — прошепна то и някак си, въпреки смеха на орка и черепа му, въпреки свистенето на вятъра, мъжът го чу.
Част първа
Златното момче
Едно
— Дръж й главата. Точно така, момче!
Бялата кобила, вече посивяла от пот, извъртя очи и изцвили. Принц Артас Менетил, единствен син на крал Теренас Менетил II, който един ден щеше да управлява Лордерон4, стискаше юздата и тихо й шептеше.
4
Лордерон — Lordaeron (англ.) — мирната земя на хората — Б.пр.