Жената жерав
- Автор: Несс Патрик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“
- ISBN: 978-954-2908-64-7
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жената жерав». Краткое содержание книги:
На следващия ден мила и завладяваща жена влиза в студиото му за предпечат. Изведнъж цял нов свят се отваря пред ДЖордж и една вечер тя започва да му разказва най-невероятната история.
Остроумен, романтичен, магически и забавен, романът Жената жерав е химн на творческото въображение и празник на разрушителната и изкупителната сила на любовта.
Застина с ръка, протегната към лоста на тоалетното казанче.
Прозорецът на банята гледаше към малък заден двор, тесен и продълговат, повтарящ огледално дворовете отляво и отдясно, и звукът очевидно идваше оттам, отнякъде зад матираното прозоречно стъкло.
Но що за звук беше това? Не съвпадаше с нито една точка в номенклатурния списък от възможни звуци, които могат да се чуят по това време на нощта в квартал като неговия: не беше напрегнатият любовен зов на лисицата, нито съседската котка, завряла се (за пореден път) в гаража му, не бяха и крадци, защото кой крадец би издал звук като този?
Мъжът подскочи, когато звукът долетя за трети път и разсече нощта с яснотата на космически студ.
В умореното му разтреперано съзнание изплува една дума. Звукът напомняше точно на жалейна скръб. Вън нещо скърбеше и скръбта му изпълни мъжа с напълно неочаквани, дори откровено смайващи сълзи. Скръбта разкъса сърцето му като разочарованието от разбита мечта — един вик без думи, вик за помощ, който на мига го накара да се почувства безсилен пред отговорността, неспособен да спаси изпадналото в беда създание, неспособен до степен, в която опит за каквото и да е действие става лишен от смисъл.
Много по-късно, в спомените му, запечатали тази нощ завинаги, чутото противоречеше на всеки здрав смисъл. Защото когато намери птицата, тя не издаваше нито звук.
Втурна се към спалнята да се облече: панталони без бельо, обувки без чорапи, сако без риза. Докато бързаше, нито веднъж не погледна през прозореца да види откъде идва звукът — логично действие, удивително защо останало несторено. Вместо това мъжът се остави на инстинкта си, чувствайки че ако се поколебае, то — каквото и да беше това „то“ — някак си ще се изплъзне, ще се разсее като забравена любов. Той просто се движеше, при това бързо.
Смъкна се по стълбите, засуети се, ровейки за ключовете в джоба на панталона. Мина през задръстената с вещи гостна и влезе в кухнята, раздразни се от това колко силно издрънчаха ключовете в ключалката на задната врата (и кой слага на такова място ключалка с ключ от вътрешната страна? Ако стане пожар, ето ти на, едно пуф и си отиваш, така както си блъскаш безпомощно по задната врата, която без ключ няма никога да се отвори. И това беше възнамерявал да поправи, но бяха минали почти десет години и…).
Отвори вратата с широк замах в ледената нощ, уверен, че онова, което беше издало звука, вече със сигурност си е отишло, прогонено от шума на тромавото дрънчене и несръчно отключване. Със сигурност е изчезнало, отлетяло, избягало…
Но то не беше избягало. Стоеше там, върху скромната морава в скромния заден двор на скромния му дом.
Величествена бяла птица, висока колкото него, по-висока дори, гъвкава като тръстика.
Тръстика от звезди, помисли мъжът.
А след това, „Тръстика от звезди?“ Това пък как въобще ми хрумна?
Птицата стоеше — бели, сиви и тъмни нюанси сред сенките на моравата — огряна единствено от лъчите на луната в студеното ясно зимно небе, стоеше и го гледаше, трепкащият златен блясък на малкото й влажно око беше на нивото на неговите очи, тялото й имаше неговия ръст от тийнейджърските му години. „Изглежда така, глуповато“ помисли мъжът, сякаш всеки момент ще заговори, сякаш ще отвори острата си, извита на връхчето човка и ще му каже нещо жизненоважно, важно като истината, която се научава само насън и се забравя в мига на събуждането.
Но студът пронизваше мъжа достатъчно силно под леките дрехи, така че случващото се едва ли беше сън, а птицата, разбира се, остана мълчалива, дори не повтори одевешния пронизващ скръбен вик, който можеше да е дошъл само от нея.
Беше великолепна. Не само заради неочакваното си присъствие, заради драстичното си невписване в декора на задния двор в лондонско предградие, всеизвестно със своята посредствена безличност и сочено в биографиите на родените в него хора на изкуството само като място, което те овреме са напуснали. Не, птицата беше забележителна и дори и затворена в зоопарк, пак би привличала вниманието, би правила впечатление и на хора, които съзнателно не обичат птици. Шията и гръдта й грееха в мрака потресаващо бели — белота, която изглеждаше родена от студа така, както беше роден от него скрежът, покрил тревата на двора. Бялото плъзваше и назад по крилата й, едното от тях — онова, което птицата беше обърнала към мъжа — се спускаше толкова ниско, че почти докосваше земята.