Ръката на сатаната

Спокойствието на партньора му успокои Ерве. Само преди миг би се заклел в живота на децата си, че мъжът с късите панталони го наблюдаваше, но вече не беше толкова сигурен. В крайна сметка може би Ерик имаше право, мъжът с късите панталони беше обикновен турист, очарован от „Промнад дез Англе“, а той, изнервен от работата, смяташе, че го наблюдават, и виждаше опасности навсякъде. Какъв глупак беше!

Мислеше да надникне през прозореца за последен път, но накрая реши, че си е въобразил всичко, надви колебанието си и излезе в коридора, следвайки Ерик. Наистина имаха много работа.

Сгреши, защото ако беше последвал инстинкта си и беше погледнал отново към улицата, щеше да види мъжа с късите панталони и синята тениска на яхтклуба в Монако, който наблюдаваше сградата от ъгъла.

Щеше да установи и още нещо, не по-малко важно — непознатият не бе дошъл сам.

Мониторите на преносимите компютри светеха с отворени таблици, изпълнени с цифри. Вече бе станало време за вечеря, но Ерве и Ерик бяха толкова увлечени в работата си, че не обръщаха внимание нито на времето, нито на мълчаливите протести на стомасите си. Изглежда, всичко, от което се интересуваха, бяха символите върху екраните на компютрите им.

— Виж това — каза Ерик, нарушавайки тишината, и посочи едно от числата върху екрана. — Не се учудвай, че стигнахме дотук.

Парижанинът надникна в съседния монитор.

— Обичайно, нали?

Отново се потопиха в цифрите и тишината се завърна в апартамента, нарушавана само от тихото бръмчене на компютрите и откъслечно нервно тракане по клавиатурата. Проектът, по който работеха, беше може би най-важният професионален проект, c които някога се бяха заемали. Той изискваше внимание към детайлите, огромна концентрация и много усърдие и те бяха решени да го завършат.

Внезапно се чу метален звук.

Стреснати, Ерве и Ерик изправиха гърбове и вдигнаха глави. Звукът идваше от коридора. Първоначалната изненада премина в ужас, когато проумяха, че в този момент някой се опитваше да пъхне ключ или друг метален предмет, вероятно тел, в ключалката на входната врата.

— Какво става?

Разтревожени, двамата скочиха на крака. Очевидно някой се опитваше да влезе в апартамента, но кой? Сетиха се за няколко възможности, но бързо ги отхвърлиха. Никой не знаеше, че се бяха скрили тук, за да довършат работата си. Следователно човекът, който се опитваше в този момент да отвори вратата, който и да беше той, не идваше с добри намерения. Какво да правят? Да издебнат натрапниците? Но как да се изправят срещу тях? Те не бяха бойци, нито можеха да се бият; смятаха, че физическата сила е за първобитните хора. Дали не бе по-добре да избягат? Втурнаха се в една посока, после в друга — лутаха се като подплашени пилци, без да знаят как да постъпят.

Шумът от металния предмет, който тракаше в ключалката, стана по-силен. Накрая, давайки си сметка, че не са в състояние да се бият, Ерве кимна към кухнята, в дъното на която имаше врата, водеща към аварийното стълбище на сградата. Хвана Ерик за лакътя и силно го бутна напред.

— Хайде! — каза той. — По-бързо!