Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
Така и ще стигне Роксолана при далечните потомци с горчивата си усмивка, но не от картината на прославения венецианец, чието съществувание ще засвидетелствува в своите „Животописи“ само Вазари, а от гравюрата на неизвестен художник, който предвидливо я е направил от тази картина. Портретът на Михримах ще пропадне навеки, а портретът на Сюлейман ще се окаже в Будапещенската национална портретна галерия под инвентарен номер 438, сякаш султанът беше пожелал след смъртта си да намери убежище в земята, на която приживе беше причинил толкова много зло.
ТЪПАНИТЕ
Султанът отново беше далеч от нея със своите диви войници, луди коне и смрадливи камили, с тъпаните и знамената.
Грохотът на тъпаните заглушаваше живите гласове. Студен и мъртъв като желязо грохот. В човека този звук не проникваше никога и никога не ставаше човешки. Тъпаните гърмяха безмилостно в тъмнина и на слънце, без да жалят някого, без да се боят от някого, вървяха срещу смъртта.
Да умреш побеждавайки! Напред! Напред! Напред!
С геройство може да се надвие всичко на света. Това е най-висшият пример да не щадиш себе си. Чувството за самозащита ми с чуждо. Защото съм само един тъпан. Удряй ме без милост, удряй ме с всичка сила, удряй ме с ярост! Колкото по-силно ме биеш, толкова повече живея. Онова, което е трябвало да умре, вече е умряло и аз съм се родил от смъртта на животното, от което са смъкнали кожата, за да стана дух на безстрашие и храброст. Моят глас не знае жалост, чужди са му съмненията, нека да звучи тържествено и зловещо, мрачно и страшно, нека да гърми, а с него да гърми и моята душа!
На Роксолана й се искаше да вика по стамбулските хълмове към онези далечини, където отново отиде султанът, като взе този път със себе си и синовете Мехмед и Селим: „Не вярвайте на тъпаните и знамената! Не слушайте техния мъртъв глас! Те зоват за кръв и пожари!“
Султанът се отправи през Едирне и Скопие чак до крайбрежието на Адриатическо море, за да сплаши Венеция. Колкото и бавно да се разпространяваха по това време вестите, вестта за убийството на Луиджи Грити вече беше стигнала до венецианския дож Андреа Грити, и той веднага отзова от Стамбул своя художник, като не му даде възможност да нарисува султанските синове, а сега с чувство за мъст към Сюлейман имаше намерение да се присъедини към Свещената лига, възглавявана от император Карл — най-яростния враг на турския падишах. По-малките синове Баязид и Джихангир Роксолана не ги пусна в похода. Смени възпитателя на Баязид с Хасан ага. Може би не без тайната мисъл поне един от синовете й да възприеме нещо скъпо за нейното сърце. Понеже беше забелязала, че той се вслушва повече от другите в песните й, отколкото в султанските тъпани. Но само султански ли бяха тези тъпани? Съвсем доскоро те мрачно мълчаха при появата на Роксолана, но после, когато тя се издигна над харема и роди на Сюлейман четири сина, тъпаните биеха за нея, но тъпанджиите упорито държаха бухалките само в лявата ръка, сякаш подчертаваха непълноценността на султанката. Сега тя стана могъща и единствена, без съперници и врагове, и тъпанджиите удряха тъпаните с двете си ръце, а стамбулските тълпи ревяха от възторг, когато видеха позлатената карета на Роксолана. И чии са тогава днес тъпаните, нима са само на султана, а не и нейни?
И трябва ли да се вслушват в тези тъпани нейните деца?
ПЕТОРКАТА
Самотата още не бе дошла, а само се мяркаше по хоризонтите на нейните сънища и се прокрадваше заплашително като тигър към младата жена, озъбвайки се хищно всеки път, когато откъсваха от Роксолана синовете й, за да ги предадат на назначените от самия султан възпитатели. Отначало не познаваше самотата дори по време на продължителните походи на Сюлейман, не я забелязваше покрай грижите с децата. Но децата растяха, отделяха се от нея все повече, както се отделят клоните от ствола и тя знаеше, че не може да попречи на това, както не можеше да речем да спре растежа на дърветата.
Султанът отново беше на поход и тя тъгуваше в градините на харема, в очите й беше легнала тежката мъка на бездомност, у нея живееше отчаянието на човек, захвърлен на безлюден остров. Но кой ли би могъл да надзърне в очите й? Покорните слугини улавяха трепкането на ресниците, повдигането на веждите, движението на ъгълчетата на устните — всичко беше както някога у всемогъщата Махидевран, всичко стана така, както си мечтаеше някога малката робиня Хурем, всичките й желания се сбъднаха, дори и най-дръзките. Но беше ли станала по-щастлива и по-свободна?