Бризингър

Глумра извади от гънките на роклята си амулет от злато и сребро, целуна го и го притисна в основата на шията си, като коленичи пред нишата. Гласът й се извисяваше и понижаваше в странните извивки на джуджешката музика, когато започна да пее погребална песен на родния си език. Мелодията накара Ерагон да се просълзи. Жената пя в продължение на няколко минути, а после се умълча, като продължи да се взира в статуетките, и колкото повече ги гледаше, дълбоките бръчки на изтерзаното й от мъка лице се изгладиха и докато преди младежа виждаше в чертите й само гняв, тъга и безнадеждност, сега забеляза тихо примирение, спокойствие и дори някакво превъзходство. Сякаш от лицето й струеше меко сияние. Промяната на Глумра бе толкова пълна, че той едва я позна.

Накрая тя каза:

— Тази нощ Квистор ще пирува в двореца на Морготал. Зная това. — Жената отново целуна амулета си. — Иска ми се да можех да споделя храната си с него и съпруга си Бауден, но не е дошло времето ми да спя в катакомбите на Тронхайм, а Морготал не допуска в двореца си онези, които са ускорили пристигането си. Но след време семейството ни ще се събере отново, както и с всичките ни предци, откакто Гунтера е създал този свят от мрака. Зная това.

Ездача коленичи до нея и с дрезгав глас попита:

— Откъде знаеш това?

— Зная го, защото е писано. — Движенията й бяха бавни и изпълнени с уважение, когато докосна с върха на пръстите си краката на всяка от статуетките на боговете. — Как би могло да бъде иначе? Светът не би могъл да се създаде сам, както не може да стори това един меч или шлем, и след като единствено създанията с божествена сила са могли да изковат земята и небето, значи само към боговете трябва да се обръщаме за отговори. На тях разчитам да въдворят правдата на света и вярата ми ме освобождава от оковите на плътта ми.

Тя говореше с такава увереност, че Ерагон внезапно изпита желание да сподели вярата й. Копнееше да отхвърли съмненията и страховете си, просто да знае, че колкото и ужасен да изглежда понякога светът, животът не е случаен хаос. Искаше да бъде уверен, че какъвто и да е той, няма да изчезне завинаги, ако някой меч отсече главата му, и че един ден отново ще се срещне с Бром, Гароу и всички други, които бе обичал и изгубил. Изпълни го отчаян копнеж за надежда и утеха и това го обърка, отне сигурността му пред лицето на света.

Ала въпреки това част от него устоя на това желание и не му позволи да се преклони пред джуджешките богове и да обвърже личността и същността си с нещо, което не разбира. Също така му беше трудно да приеме, че ако боговете съществуват, то джуджешките са единствените. Ерагон беше сигурен, че ако попита Нар Гарцвог или член на някое от номадските племена, или дори черните жреци на Хелгринд, дали боговете им са истински, те биха изтъкнали тяхното превъзходство също толкова яростно, колкото Глумра това на своите. „Откъде да знам коя религия е истинската? — зачуди се той. — Само защото някой е последовател на определена вяра, не означава, че това непременно е верният път… Може би никоя религия не съдържа в себе си цялата истина за света. Навярно всяка от тях съдържа парченца от истината и ние сме длъжни да открием тези парченца и да ги съберем в едно цяло. Или може би елфите са прави и богове няма. Но как мога да разбера със сигурност?“