Хотели - Първа стая

Ала колкото повече го галя, той толкова по-силно се измъчва. Запъхтяното дишане отстъпва място на протяжни вопли. Едно почти непрекъснато стенание. Той полудява. Накрая дълбокият му глас започва да бръмчи като досадно насекомо в ухото ми:

- Вземи ме... Вземи ме веднага.

Нека ме моли, както би сторила жена, чиито вътрешности изгарят от желание. Смутена съм от начина, по който той се отдава на волята ми. Вън вече е нощ. Телата ни се различават в мрака само по едва доловимите отблясъци от осветлението на малкия площад.

Усещам как сокът на желанието му потича по бедрото ми и се смесва с очакващия го вече там циприн. Телесните ни течности вече са едно и произхождат от един и същ порив. Все по-трудно успявам да се обуздая. Нима да бъда господарка на нашите игри не предполага да се отдам по моя начин? Да се отдам само ако пожелая това?

Коремите ни вече са долепени един до друг. Движени от диханията ни, те вече са едно цяло като прелюдия към онова сливане, което предстои. Но не бива да бързаме. Разполагаме с цял час, с цяла нощ, с цял един живот.

Той се опитва да вкара пръст в мен, но аз го изваждам, за да го прокарам по мокрите краища на вагината си, сетне по краищата на издутите устни, по непокорните къдри от външната страна до връхчето, което лакомо стърчи от тях. Моето любовно острие. Допирът на показалеца му до него изтръгва от мен нов поток сълзи. Той вече не е дивакът, който ме опустошава, наемникът, който изпълнява чужди заповеди. Той е мъжът, който ме желае цялата. Когото ще приема като победител и за когото съм приготвила моята миниатюрна триумфална арка.

Самият той знае това. Продължава натиска, описва около моя-та пъпчица кръгове, които ме влудяват, чувства това и очите му овлажняват. Притваря ги, съсредоточен върху усещанията, които предизвикват пръстите му. Наслаждава се само като гледа, че съм на път да избухна. Наслаждава се на насладата, която така успешно предизвиква у мен. Тазът ми се клати от само себе си и аз мога да контролирам движението му. Тялото започва да убягва на волята ми. Подчинява се единствено на вещите му ръце. Люлеем се в унисон, гъвкави, обтекаеми, разтърсвани на моменти от леки спазми, в танц, чиито фигури решават кои и какви да сме.

Вдигам поглед към лицето му и отчаяно диря неговия. По нас едновременно пробягва вълна. Този миг, на самия ръб на пропастта, е най-прелестният от всички, които сме преживели досега. И макар да знаем, че ни очакват още по-върховни мигове, стоим замръзнали, в опит да го продължим до безкрай. Искаме да изпием до дъно тръпчивия му вкус. Свитото ми гърло премълчава необятната си нежност и не изрича онова едничко „Обичам те“. Часът на признанията все още не е настъпил. Нека не избързваме и да оставим телата да говорят.