Хотели - Първа стая
- Автор: Марс Ема
- Серия: Хотели #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-560-9
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Хотели - Първа стая». Краткое содержание книги:
Доказателство за това бе именно светлината, която ме галеше. Вдигнах полите на роклята си над бедрата и с притворени очи я оставих да прониква в порите на кожата ми, чиято чувствителност се пробуждаше с всяка изминала минута. Следобедът премина като в сън, през който от време на време дочувах далечните гласове на минувачите или се мяркаха картини от вечерите, прекарани в „Шарм“. Сякаш бях на път да направя обиколка последователно на всички стаи и всяка от тях предизвикваше у мен ново усещане, неочаквано желание. Отвъд всяка врата откривах писмо от Алфавил, изпратено от моя „Човек-Азбука“. Възможно ли бе броят на стаите в хотела да съответства на буквите от азбуката? Подобна идея ми се стори забавна, последвана от други, не по-малко причудливи мисли, плод на ленивото състояние, в което бях изпаднала.
Представих си също така как куриерът предава сребристия пакет на авеню „Мандел“. Как Луи отваря вратата пред мъжа с мотоциклетна каска, а след това преглежда съдържанието с напрегнато от изненадата красиво изпито лице.
След което върху него грейва усмивка.
Беше време за вечеря, когато взех метрото, за да се приближа до мястото на срещата. Ако слезех на спирка „Нотр Дам дьо Лорет“, спокойно можех да избегна улица „Ларошфуко“, като мина по улица „Пигал“ Ала любопитството ме накара да завия наляво, по улица „Сен Лазар“, а след това да спра накрая на „Тур де Дам“, само на няколко крачки от дома Дюшеноа. От мястото, където се намирах, изглеждаше, че паниката, последвала моето изчезване, се е уталожила. Гостите отдавна си бяха отишли, изтощени от задължителните за случая утешения и насърчения.
Видях само два камиона под наем с широко отворени каросерии, единият от които бе пълен с непокътнатите купища храна, а другият с металните елементи на разглобената сцена. Запитах се дали Мадоната, чийто концерт в тесен кръг трябваше да бъде гвоздеят на програмата, също е станала жертва на моето бягство. Освен ако не я бяха предупредили навреме.
Улисана в тези предположения, едва в последния момент забелязах как пълен силует изскочи от малкия кръгъл двор и се втурна към мен, препъвайки се по неравната настилка на улицата.
- Ел!
Веднага хукнах, последвана от задъхания Арман, отново облечен в обичайните кадифени панталони и жилетка.
- Ел! Върнете се!
Благодарение на наклона на улицата и въпреки гънките коприна, които ме препъваха, без мъка успях да го оставя далече назад. На ъгъла на улица „Омал“ стана ясно, че няма да може да ме настигне. Погледнах през рамо и видях, че се е отказал и се завръща, вероятно за да предупреди господаря си за моята поява.
Постъпката ми бе глупава. Въпреки това предполагах, че трябва да отида там. Захвърлената стара кожа не бива да бъде оставяна, без да бъде изгорена. Налагаше се да измеря още веднъж онова, което бях решила да изгубя, за да мога да оценя всичко, което не след дълго щях да спечеля.
Поколебах се дали да се обадя на София, но се отказах. Можех ли да науча от нея нещо, което сама не бих могла да отгатна? Бях оставила зад гърба си гнева на Давид и нейният разказ едва ли би променил нещо. Вместо да предъвквам миналото, което не би могло да бъде пренаписано, предпочитах да оставя постепенно в мен да нахлува сегашното, изпъстрено с обещания и предстоящи преживявания.
Вече не ме свърташе на едно място. С наближаването на уречения час ставах все по-неспокойна и дума не можеше да става да седна. Излапах права купичката вкусно телешко с ориз, която сервитьорът виетнамец ми поднесе само на няколко крачки от хотела, при това с такава охота, сякаш животът ми зависеше от това.
Последният час прекарах в шляене из квартала, докато магазините затваряха врати един след друг, при което всеки път местата, през които минавах, изглеждаха различно. Обикаляйки, чувствах как постепенно ставам част от този квартал, сливах се с неговите фасади. Превръщах се в атинянка. Без съмнение не можех като Луи да разчитам архитектурните детайли, нито да виждам в тях отправено към мен послание, но все пак придобивах чувствителност към неговата поезия. Кварталът се вписваше в мен така, както моето име вече бе вписано в него.