Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Благодарение на великодушието на един негов приятел вече сигурно не е, госпожице. Вчера вечерта баща му отнесе парите за гаранцията и му обещаха днес да освободят сина му. Но той ми писа от затвора, че има много важно съобщение за вас.
— За мен ли?
— Да, госпожице. Надявам се, че днес ще бъде пуснат. Но как би могъл да ви съобщи?
— На мен ли има да съобщи нещо? — повтори госпожица Кардовил изненадана. — Изобщо не мога да предположа за какво става дума. Но докато съм затворена тук, без връзка с външния свят, господин Агрикол не може да се обърне нито към мен лично, нито чрез друго лице. Ще трябва да чака, докато изляза оттук. Но това не е всичко. Трябва да спаси от този манастир две нещастни момичета, които заслужават повече съжаление от мен. Тук насила са затворени дъщерите на маршал Симон.
— Знаете ли имената им, госпожице?
— Когато ми съобщи за пристигането им в Париж, господин Агрикол ми каза, че са на петнадесет години и че много си приличат. Когато завчера се разхождах, както винаги, забелязах две малки отчаяни момиченца, които от време на време са показваха на прозорците на стаичките, в които живеят разделени — едното на долния, другото на горния етаж. Предчувствието ми подсказа, че това са сирачетата, за които ми бе говорил господин Агрикол и които живо ме интересуват, защото са мои роднини.
— Ваши роднини ли?
— Да. Но не можах да им помогна с нищо и само със знаци се опитах да им покажа колко ми е мъчно за тях. По сълзите и по помръкналите им личица разбрах, че са затворени насила в манастира, както аз — в тази къща.
— Досещам се, госпожице. Сигурно сте станала жертва на омразата на близките си.
— Каквото и да е положението ми, то не е толкова страшно, колкото това на момичетата, чието отчаяние е ужасно. Най-много ги съсипва раздялата им. Според думите на едното от тях, с което говорих преди малко, те също като мен са станали жертва на някаква гнусна интрига. Но благодарение на вас ще могат да се спасят. Откакто съм тук, нямам никакви връзки с външния свят. Не ми оставиха нито перо, нито хартия и нямам възможност да пиша на никого. Затова ме изслушайте внимателно и ще успеете да пресечете това отвратително гонение.
— Говорете, говорете, госпожице!
— Тук ли е войникът, бащата на Агрикол, който доведе сирачетата във Франция?
— Тук е, госпожице. Ах, ако знаехте какво отчаяние и каква ярост го обзе, когато се върна и не намери децата, поверени му от умиращата им майка!
— Преди всичко трябва да се постарае да не действува със сила, защото ще провали всичко. Вземете този пръстен — и Адриана свали един пръстен от ръката си. — Дайте му го и нека той веднага отиде при… Сигурна ли сте, че ще запомните името и адреса на един човек?
— Да, госпожице, бъдете спокойна. Агрикол ми каза името ви само веднъж, но аз не го забравих. И сърцето има памет.
— Виждам, скъпа. Впрочем, запомнете името на граф Монброн.
— Граф Монброн. Няма да го забравя.
— Той е мой добър стар приятел и живее на площад „Вандом“ №7.
— Площад „Вандом“ №7. И това ще запомня.
— Нека бащата на Агрикол отиде при него още тази вечер. Ако не го намери, да го чака, докато се върне. Тогава да му даде този пръстен в уверение, че е изпратен от мен, и той ще го приеме. Нека му разкаже всичко: и за отвличането на децата, и адреса на манастира и затова, че съм затворена като невменяема в заведението на доктор Баление. Истината има собствено звучене и господин Монброн ще му повярва. Той е много опитен и умен мъж и думата му тежи. Сигурна съм, че веднага ще отиде, където трябва и след ден-два клетите сирачета и аз ще бъдем свободни. Благодарение на вас, разбира се. Но времето е скъпо, могат да ни сварят заедно. Побързайте, скъпа, вървете…
Когато Гърбавото се канеше да тръгне, Адриана й каза с толкова мила усмивка, с толкова нежен глас и сърдечност, че тя не можеше да не повярва на искреността й:
— Господин Агрикол ми каза, че по сърце приличам на вас. Сега разбирам какъв комплимент ми е направил и каква чест е това за мен. Моля, ви дайте ми ръката си — добави госпожица Кардовил с насълзени очи. После промъкна красивата си ръка между решетките на прозореца и я подаде на Гърбавото.
Думите и държанието на красивата благородничка бяха толкова чистосърдечни, че шивачката без всякакъв срам сложи бедняшката си, слаба и разтреперана ръка в дланта на Адриана. Тогава обзетата от искрено уважение госпожица Кардовил я поднесе до устните си и рече: