Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Станал изведнъж сериозен, Карнадас проследи погледа му.
— А там — посочи Итковиан — урдоманите. Със скаланди на фланговете. Сиърдомини се придвижват на командни позиции.
— Първо ще щурмуват редутите — каза дестраянтът. — Прехвалените джидрати на Съвета на маската са по укрепленията си. Може да ни спечелят още време…
— Пратете ми вестоносците, сър. Предупредете офицерите. И известете принца.
— Да, Щит-наковалня. Тук ли ще останете?
Итковиан кимна.
— Мястото е добро за наблюдение. Вървете.
Войската на беклитите се струпваше в кръг около укреплението на Джидрат в мъртвата зона пред крепостта. Върховете на копията бляскаха под лъчите на слънцето.
Останал сам, Итковиан присви очи и загледа приготовленията.
— Е, вече се започна.
Улиците на Капустан бяха стихнали, буквално опразнени под безоблачното небе. Грънтъл вървеше по улица Калманарк. Стигна до извитата стена на затворения в себе си Стан на Улден, изгази през боклука, струпан по стъпалата, водещи под уличното ниво, и заудря с юмрук по дебелата врата.
След малко тя изскърца и се открехна.
Грънтъл пристъпи в тесен коридор. Подът представляваше скосена рампа, отвеждаща обратно нагоре към наземното ниво, където слънчевата светлина отново блесна и пред очите му се разкри кръглият централен двор.
Мършавият побелял Бюк затръшна масивната врата зад него и се напъна да постави тежкия железен лост в жлебовете, след това се обърна към Грънтъл.
— Много бързо пристигна. Е?
— Какво мислиш? — изръмжа капитанът на керванната охрана. — Има раздвижване. Панионците настъпват. По улиците хвърчат вестоносци.
— Ти на коя стена си?
— На северната, малко встрани от дома на Лектар. Сякаш има някакво значение. А ти? Забравих да те попитам. Кучият син излиза ли на лов снощи?
— Не. Казах ти, че становете помагат. Мисля, че все още се мъчи да разбере защо не е спипал нищо предната нощ — това го обърква, чак и Бочълайн го забеляза.
— Лоша новина. Ще почне да рови, Бюк.
— Да. Казах ти, че ще има рискове, нали?
„Да де, мъчим се да попречим на един обезумял убиец да си намира жертви — без той да забележи, — а всеки момент ще започне щурм… Бездната да те вземе, Бюк, в какво се опитваш да ме въвлечеш?“ Грънтъл погледна към рампата.
— Помощ, казваш. Как го приемат това новите ти приятели?
Старецът сви рамене.
— Корбал Броуч предпочита здрави органи за опитите си. На риск са изложени децата им.
— Щеше да е по-голям, ако не знаеха.
— Те го знаят.
— Децата ли каза?
— Да. Разполагаме поне с четирима малки наблюдатели на къщата по всяко време. Бездомни гаменчета — другите са достатъчно много, за да се смесят с тях. Държат под око и небето… — Изведнъж млъкна и в очите му блесна странно лукавство.
Имаше някаква тайна, разбра Грънтъл.
— Небето ли? Защо?
— Ами… да не би Корбал Броуч да пробва от покривите.
„В град с толкова много куполи?“
— Имах предвид — продължи Бюк, — че държат къщата под око. За щастие, Бочълайн се е заровил в мазето, превърнал го е в нещо като лаборатория и изобщо не излиза оттам. А денем Корбал спи. Грънтъл, това, дето ти го казах преди малко…
Грънтъл вдигна рязко ръка и го прекъсна.
— Чуй.
Далечен тътен отекна под краката им и отвъд градските стени бавно се надигна рев.
Бюк, изведнъж пребледнял, изруга и попита:
— Къде е Стони? И не се опитвай да ми казваш, че не знаеш.
— На портата на Пристанищния път. Пет отделения Сиви мечове, рота джидрати, десетина стражи лестари…
— Там е най-шумно…
Грънтъл се навъси и изпъшка.
— Тя знаеше, че ще започне от тази порта. Глупачка.
Бюк пристъпи към него и го стисна за рамото.
— Тогава защо, в името на Гуглата, още стоиш тука? Щурмът започна и Стони се е забъркала точно там, където е най-напечено!
Грънтъл се дръпна.
— Пееш ми за Бездната, старче. Тя е голяма жена. Казах й! Казах и на теб! Тази война не е моя!
— Което няма да спре тенесковрите да ти клъцнат главата за казана!
Грънтъл изръмжа и избута Бюк от вратата. Стисна тежкия лост в дясната си ръка и с едно дръпване го изтръгна от жлебовете. Желязото издрънча тежко върху камъните и звукът отекна по коридора. Грънтъл отвори вратата, наведе се и излезе на стълбището.
Щом стъпи на уличното ниво, грохотът на щурма закънтя в ушите му. Сред приглушеното дрънчене на оръжия се чуваха писъци, ревове и смътният, глух тътен от хиляди раздвижили се бронирани тела — извън стените, по бойниците, от двете страни на портата — той знаеше, че тътенът скоро ще заглъхне под непрестанните удари на блъскащите се в желязо и дърво обсадни овни.