Ангелиада

— Само не се въодушевявайте прекалено — предупреди ги Коста. — Вече няма да сте герои, създаващи един по-добър свят за обикновените емпирейци. Ще им отнемате този свят поради причини, които половината от хората първоначално няма да разберат.

— Всички правим онова, което трябва да се прави — тихо каза Орнина. — Освен това не сме се заели с тази работа, защото сме искали да бъдем герои.

— Права си — съгласи се Коста. — Предполагам, че на някои просто им се налага. — Той стана. — Най-добре да се връщам в института и да започна да работя върху онова малко заплашително писъмце за Лорелей.

— Ще те видим ли по-късно? — попита Чандрис.

Коста се пресегна и хвана ръката ѝ. Внезапно си даде сметка, че винаги се е страхувал от Чандрис. Всъщност винаги се беше страхувал от всички жени. Винаги го бе обяснявал като част от общия си проблем с обществото и винаги бе проклинал несръчността си и измъчващите го страхове на младостта.

Но когато се изправи лице в лице срещу смъртта при Ангелиада, изведнъж всичките му страхове, че говори или постъпва погрешно, започнаха да му се струват незначителни. Може би това го бе направило зрял. Може би най-сетне бе пораснал.

— Разбира се. Можеш да бъдеш сигурна.

Или може би, прошепна един глас в него, това са просто ангели.