Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Избивах периодично появяващите се в защитната сфера гризачи и неволно се възхитих на самообладанието си. Съвсем доскоро в подобна ситуация бих се държал много по-различно — не бих мислил за сложността на ситуацията, не, бих се паникьосал! А сега какво? Въртя меча и едновременно с това отделям време да умувам как да се измъкна от капана, в който сам се вкарах.
Тъй като цялото ми внимание бе заето с плъхове и мрачни размисли, аз не забелязах веднага, че вратата на къщата се отвори и моите приятели започнаха да излизат. Първи бяха Чез и Наив — те вече бяха успели да се спуснат по стъпалата. След тях бяха нисшите вампири и стражите заедно с Мелисия и стария друид.
— Зак!
Дрезгавият глас на Чез трудно си проправи път до мен през писъците на паразитите.
— Прекрасна нощ, нали? — извиках аз в отговор, но приятелите ми едва ли ме чуха.
Когато от къщата излязоха всички стражи и нисши вампири, на прага се появи ариегарда — Алиса и Невил. При това Алиса хвърляше през вратата Огнени топки, отблъсквайки преследващите ги плъхове. Чез и Наив в същото време оформяха предната линия на защитата — прикриваха с Въздушни щитове и атакуваха струпалите се върху мен плъхове с Огнени топки.
Много бързо около мен не остана нито един гризач — избягаха или изгоряха от Огнените топки на Чез.
Огледах се — цялата улица беше осеяна с трупове на плъхове, но кръв не се виждаше никъде. И по-добре, защото така при изгрев слънце на тротоара нямаше да остане нищо друго освен черни петна от изгорелите тела на заразените с паразити същества.
С голямо облекчение свалих Въздушния щит и бързо притичах при приятелите си.
— Какво правиш тук сам? — попита ме Чез.
— Ами, изгорих няколко хиляди плъха — казах скромно. — Дреболия, нали знаеш.
— Глупак! — не особено нежно каза Алиса, святкайки с червените си очи. — Защо рискуваш така живота си?
— Поначало нищо не рискувах — започнах да се оправдавам аз. — Бях напълно защитен от огъня…
Загрижила се тя за мен!
Невил ме потупа одобрително по рамото.
— Правилно постъпи. Така ни осигури време да се организираме и да напуснем сградата.
— Мисля, че почти не останаха плъхове — отбеляза Наив.
Ние се огледахме.
Наистина. Живи противници, ако изобщо можеха да се нарекат живи превзетите от паразити мъртви тела, почти нямахме. Всички атакуващи същества бяха успешно разбити от нас и само тук-там се забелязваше по някое слабо раздвижване. Периодично във въздуха се появяваха единични плъхове, но Алиса, Чез или Наив веднага ги удряха със самонасочващи се Огнени птици. Ако плъховете се появяваха твърде близо до нас, в действие влизаха вампирите или стражите, но това вече не носеше сериозен риск.
— Всички здрави ли са? — беше първото нещо, което попитах. — Имаме ли загуби?
— Ние загубихме петима — съобщи Даркин.
— Четирима — кратко каза Девлин, неговата блестяща броня сега по-скоро напомняше на очукана тенджера.
Всички около мен, и хора, и вампири, бяха доста изтощени и изподраскани — кой повече, кой по-малко. Вярно, имаше едно изключение — чистницата Алиса дори не беше изцапана.
— Хайде да разчистим бойното поле — предложих аз. — Други масирани атаки не се предвиждат…
— А Съществото?! — напомни ми Чез.
— А, да… — главата ми май не функционираше както трябва. — Тогава ще направим така — стражите и младшите сътрудници, водени от Девлин и Даркин съответно, ще разчистят района от останалите паразити, а ние шестимата ще се опитаме да направим нещо със Съществото.
Честно казано, нямах никаква идея какво да правим със Съществото, и дори не исках да се приближавам до него! За разлика от моите приятели, аз бях виждал какво може да направи със своите противници, и знаех, че ние едва ли можем да му причиним кой знае какви поражения. Но все пак трябваше да отидем. Просто трябваше, и точка.
Покривът, на който за последно видях Съществото, беше пуст. Очевидно генералът, осъзнавайки, че армията му губи битката, беше решил да избяга. Може пък да беше за добро…
— Вижте там, на покрива! Изглежда някой напада Съществото! — неочаквано извика Наив.
Погледнахме нататък, накъдето сочеше ръката му. Наистина! На покрива на двуетажна сграда в другия край на улицата се сражаваха два силуета. На фона на луната ясно се виждаше, че единият от тях беше много по-висок от другия и от ръцете му стърчат извиващи се паразити. Вторият силует сякаш се размиваше във въздуха, толкова бързо се движеше.